– Не можах да заспя – каза и наля по чаша чай. – Сигурно защото се вълнувам, че Софи се прибира.
Мадлен разбърка чая си и кимна. Хейзъл винаги бе малко неспокойна, когато Софи си идваше. Появата ѝ смущаваше спокойния им живот. И не защото беше голяма купонджийка или пък вдигаше много шум. Не, причината беше друга. В уютния им дом изведнъж се появяваше напрежение.
– Занесох храна на горката мадам Белоус.
– Как е тя? – попита Мад.
– По-добре, но още я боли.
– Знаеш, че би трябвало мъжът и децата ѝ да се грижат за нея.
– Да, но не го правят.
Понякога Хейзъл се изненадваше от суровостта, която виждаше у Мадлен. Сякаш не ѝ пукаше за хората.
– Ти си добър човек. Дано поне едно „благодаря“ да ти е казала.
– Бог ще ме възнагради – заяви Хейзъл и театрално вдигна ръка към челото си.
Двете се засмяха. Едно от многото неща, които Мад харесваше у Хейзъл, бе добротата ѝ. Както и факта, че не се взема много на сериозно.
– Ще правим още един сеанс – обяви Мадлен, топна бисквитка в чая си и лапна наквасената тестена маса. – В неделя вечерта.
– Да не би духовете да се оказаха твърде много, за да се справите с тях на един сеанс? На смени ли ги разделихте?
– Прекалено малко са. Медиумката обясни, че бистрото е твърде щастливо място.
– А дали не е казала „гейско“13?
– Възможно е – усмихна се Мад. Знаеше, че Хейзъл и Габри са добри приятели и от години работят заедно в женското дружество към англиканската църква. – Така или иначе, в бистрото няма духове. Затова ще отидем в имението „Хадли“.
Мад наблюдаваше приятелката си. Хейзъл се ококори и след малко попита:
– Сигурни ли сте, че е разумно?
* * *
– Влизал ли си тук? – извика Клара от ателието си.
Питър се вцепени, докато подаваше кучешка бисквита на Люси. Животното замаха още по-енергично с опашка, втренчено в лакомството, сякаш можеше да го премести със силата на желанието си. Ако ставаше така, вратата на хладилника щеше да е постоянно отворена.
Клара надникна от вратата на ателието. На лицето ѝ се четеше само любопитство, но Питър имаше чувството, че тя го обвинява. Опита се да измисли оправдание, но знаеше, че не може да я излъже. Поне за това.
– Влязох, докато беше на сеанса. Имаш ли нещо против?
– Дали имам против? Поласкана съм. Нещо ти трябваше ли?
Дали да каже, че му е трябвало малко кадмиево жълто? Четка номер четири? Линийка?
– Да. – Прегърна я през кръста с дълга ръка. – Трябваше да видя картината ти. Извинявай. Май беше по-добре да изчакам да се върнеш и да те попитам дали може. – Очакваше реакцията ѝ с трепет и свито сърце.
Клара го погледна и се усмихна:
– Наистина ли си искал да я видиш? Това е прекрасно!
Питър потрепери.
– Хайде, ела. – Клара го хвана за ръка и го заведе при онова нещо по средата на стаята. – Кажи ми какво мислиш.
Творбата ѝ бе толкова красива, че го болеше да я гледа. Да. Точно така. Болката, която усещаше, не идваше отвътре, не. А извън него.
– Невероятна е, Клара. – Хвана я за ръката и я погледна в ясните сини очи. –Най-красивото нещо, което си правила. Адски се гордея с теб.
Клара отвори уста, но не успя да издаде звук. През целия си живот като творец бе чакала Питър да разбере, да „схване“ някоя от творбите ѝ. Да види нещо повече от платно, изрисувано с бои. Да почувства изкуството ѝ. Знаеше, че не трябва да му отдава чак такова значение; че това е слабост. Че приятелите ѝ, които се занимават с изкуство, включително Питър, казват, че трябва да твориш заради себе си и да не се интересуваш какво мислят другите.
И тя не се интересуваше от ничие мнение – освен на този мъж. Искаше човекът, който споделя душата ѝ, да споделя и художествените ѝ виждания. Поне веднъж. Само веднъж. Ето че сега се случваше. И, о, блаженство, с картината, която бе най-важна за нея. Онази, която само след броени дни щеше да покаже на най-влиятелния галерист в Квебек. Картината, в която бе вложила целия си талант.
– Обаче дали това е подходящата комбинация на цветовете? – Питър се наведе над платното, после се дръпна назад, без да я погледне. – Е, предполагам, че е. Ти знаеш какво правиш. – Целуна я и ѝ прошепна на ухо: – Браво!
И излезе.
Клара се върна пред статива и се втренчи в картината. Питър беше един от най-уважаваните и успешни художници в Канада. Може би имаше право. Картината ѝ изглеждаше добре, но все пак...
* * *
– Какво правиш? – попита Оливие.
Беше посред нощ и двамата с Габри стояха насред дневната на пансиона. Бяха си легнали, но Оливие се събуди и когато опипа другата половина на леглото, установи, че е празна. Сега стегна колана на копринения си халат и погледна партньора си със сънени очи.
Габри – по намачкана пижама и чехли – държеше кроасан и като че ли смяташе да го разходи из дневната.
– Прогонвам злите духове, които може да са ме последвали вкъщи след сеанса – обясни.
– С кроасан?
– Ами като нямаме обреден хляб... Не намерих нещо по-подходящо. А и нали полумесецът е символ на исляма.