Жестокият месец

Един по един влязоха в имението „Хадли“. Вътре бе по-студено, отколкото навън, и миришеше на мухъл. Електрозахранването отдавна бе прекъснато и сега светлите кръгчета на фенерите затанцуваха по белещите се тапети на цветчета. По тях имаше мокри петна, които всички се надяваха да са просто от вода. Окуражени от светлината, сякаш държат мечове, навлязоха по-навътре в къщата. Дъските скърцаха под краката им, а някъде в далечината се чуваше пърхане.

– Сигурно е птица. Горкото животинче. Тук е като в капан – обади се Габри.

– Да го потърсим – предложи Мадлен.

– Луда ли си? – прошепна Одил.

– Права е – намеси се Жана. – Ако не друго, това е една заблудена душа. Не можем да я оставим така.

– Ами ако не е птица? – прошепна Габри на Хейзъл, която още не можеше да повярва, че е дошла.

Всички се запромъкваха вкупом като едно огромно пълзящо насекомо. С много крака, с много страхове. Продължиха напред, но спираха от време на време, за да се ориентират.

– Горе е – шепнешком каза Жана.

– Естествено – измърмори Жил, – никога не чакат до вратата. Не можеш да ги намериш в розова градина през лятото или в камион за сладолед.

– Това ми напомня за една игра, която играехме с Питър някога – каза Клара на Мирна.

Но на приятелката ѝ сега изобщо не ѝ беше до това. Опитваше се да прецени дали пак тя ще избяга най-бавно от къщата. Може би Хейзъл бе по-бавна и демоните щяха да изядат нея. Тази мисъл ободри Мирна. Но после ѝ хрумна, че желанието да спаси дъщеря си може да даде енергия на Хейзъл. Като психолог Мирна знаеше, че майката е способна на неподозирани неща, когато рожбата ѝ е в опасност. „Проклетият майчин инстинкт пак ще съсипе живота ми“ – помисли си. Тръгна по стълбите, покрити с износена и проядена от молци пътека, и докато изкачваше мъчително стъпало след стъпало, чу как се усилва ожесточеното пърхане.

– Когато гледахме филм на ужасите и някой влезе в къща с духове – продължаваше да бърбори Клара („Хубаво – помисли си Мирна, – така ще привлече духовете към себе си.“), – винаги играехме на „Ти кога би избягал?“. Във въздуха прелитат отрязани глави, чуват се писъци от болка, някой изкормва приятелите им, а героите остават.

– Свърши ли?

– Да.

Клара успя да се наплаши доста и се почуди дали ако това беше филм, Питър щеше вече да ѝ крещи пред екрана да бяга.

– Тук вътре.

– Разбира се – измърмори Жил.

Жана спря пред затворена врата. Единствената затворена врата на целия етаж. Настъпи тишина.

Внезапно се чу отчаяно пляскане на крила срещу вратата, сякаш съществото се блъскаше в нея.

Жана посегна, но мосю Беливо хвана ръката ѝ и я дръпна от дръжката. После застана отпред и протегна своята.

Отвори вратата.

* * *

Вътре не се виждаше нищо. Колкото и да се взираха, очите им не привикнаха към тъмнината. Но онова, което бе вътре, ги усети. Не птицата, която за момента се укроти. Нещо друго. От стаята лъхна хлад и едва доловим аромат.

Вътре ухаеше на цветя. Свежи пролетни цветя.

Застанала на вратата, Клара бе обхваната от меланхолия – тъга, която сякаш се просмукваше от земните недра в нея. Почувства дълбока скръб в стаята. Отчаян копнеж.

Вдиша дълбоко и осъзна, че е затаила дъх.

– Хайде – прошепна Жана и на Клара ѝ се стори, че чува гласа ѝ от вътрешността на главата си. – Да направим онова, за което сме дошли.

Двете жени първи влязоха в стаята. Другите ги последваха и скоро фенерчетата им осветиха различни части на помещението. Дебелите кадифени завеси висяха накриво. До едната стена имаше легло с високи крака, все още застлано с кремави чаршафи и дантели. На възглавницата имаше вдлъбнатина, сякаш доскоро върху нея е почивала неспокойна глава.

– Познавам тази стая – каза Мирна. Обърна се към Клара и Габри. – Вие също.

– Спалнята на старата Тимър Хадли – възкликна Клара, изненадана, че не се досети по-рано.

Но такава беше силата на страха. Клара бе влизала в стаята много пъти, докато се грижеше за умиращата старица.

Мразеше Тимър Хадли. Мразеше стаята. Мразеше змиите, които бе чула да пълзят в мазето. А преди няколко години къщата за малко не я уби.

Изпита прилив на омраза. Желание да запали цялата сграда. Това място, събрало всичките им скърби, гняв и страхове, но не от добронамереност. Не. Имението „Хадли“ първо бе създало тези неща, бе изпратило мъка и ужас във външния свят, а чедата му, синовете и дъщерите му, просто се връщаха у дома за Великден.

– Да се махаме – каза Клара, като се обърна към вратата.

– Не можем – възрази Жана.

– Защо не? – попита мосю Беливо. – Аз съм съгласен с Клара. Имам лошо предчувствие.

– Чакайте – обади се Жил.

Мъжагата стоеше по средата на стаята със затворени очи и извита назад глава, при което рижавата му брада стърчеше към тавана.

– Това е просто къща – добави със спокоен, твърд глас. – И се нуждае от помощта ви.

– Това е абсурд – заяви Хейзъл, докато се опитваше да хване Софи за ръката, въпреки че момичето се дърпаше. – Просто къща ли е, или се нуждае от помощ? Може да е едно от двете, но не и двете заедно. Моята къща никога не ме е молила за помощ.

– Може би не се заслушваш достатъчно – отбеляза Жил.