Жестокият месец

Искаше му се да дръпне Жан Ги настрани от тази къща. Далеч от това разследване. Да го прогони от себе си. Колкото може по-далеч.

Нещата не бяха такива, каквито изглеждаха. Познатият му свят се променяше, изкривяваше. Всичко, което Гамаш бе смятал за даденост, за твърд и неоспорим факт, се разпадаше.

Но Арман Гамаш нямаше да позволи да бъде съсипан заедно с всичко останало. Нямаше да позволи любимите му хора да пострадат.

– Къщата се разпада – каза на колегата си. – Бъди внимателен.

Бовоар кимна:

– Вие също.

Когато влязоха, Гамаш се изненада колко обикновено изглеждаше мястото. Не личеше и следа от зло. Всъщност къщата изглеждаше направо жалка.

– Насам, шефе! – извика полицай Изабел Лакост. Надвеси се над тъмния дървен парапет на стълбището и кестенявата ѝ коса се залюля пред лицето. – Жертвата е починала в тази стая. – Посочи зад себе си и се скри. – Joyeuses Pâques – добави след малко, когато Гамаш се качи по стълбите и влезе в стаята.

Лакост се обличаше практично и стилно като повечето жени в Квебек. Все още нямаше трийсет, но бе майка на две деца и не си бе направила труда да отслабва след ражданията. Просто се обличаше добре и бе напълно доволна от резултата.

Гамаш погледна вътре. До едната стена бе опряно голямо удобно легло. Срещу него имаше камина с масивна полица във викториански стил. Дъските бяха застлани с индийски килим в наситеносиньо и виненочервено. Стените бяха облепени с красиви тапети, а лампите (една на стойка и една настолна) – украсени с фестони и ресни. Върху абажур бе метнат изящно пъстър шал.

На Гамаш му се стори, че се е върнал сто години назад във времето.

По средата на стаята имаше наредени в кръг столове. Преброи ги. Десет. Три от тях бяха паднали.

– Внимателно, още не сме приключили – предупреди Лакост, когато Гамаш направи крачка към тях.

– Какво е това? – попита Бовоар, като посочи белия прах на килима.

– Сол. Отначало го помислихме за амфетамин или кокаин, но се оказа, че е обикновена каменна сол.

– Защо са ръсили сол по килима? – попита Бовоар, без да очаква отговор.

– За да прочистят мястото, предполагам – отвърна Лакост, без да съзнава колко странно звучи.

– Моля? – сепна се Гамаш.

– Имало е спиритически сеанс, нали.

– Така чух.

– Не разбирам – каза Бовоар. – Защо сол?

– Ще обясня – усмихна се Лакост. – Има много начини да се направи спиритически сеанс, но само при един от тях се използват сол и четири свещи.

Посочи свещите на килима, във вътрешността на кръга. Гамаш не ги бе забелязал. Едната беше паднала и когато се наведе да погледне, му се стори, че на килима има потекъл восък.

– Поставени са в четирите посоки на света – продължи Лакост. – На север, юг, изток и запад.

– Знам посоките на света – сопна ѝ се Бовоар. Тая работа започваше да не му харесва.

– Каза, че има само един вид сеанс, при който се използват сол и четири свещи – напомни спокойно Гамаш.

– При уика27 – заяви Лакост. – Ритуалът е вещерски.

26 Марка италиански вермут. – б. р.

27 Съвременното вещерство, наричано „уика“, е неопаганистична религия, в чиито основи са залегнали както древни ритуали и обреди, така и модерни окултни практики. Заражда се във Великобритания през първата половина на XX век, през шейсетте години се разпространява и в страни като Австралия и САЩ. Днес уика има последователи в цял свят. – б. р.

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

Мадлен Фавро бе умряла от страх.

Имението „Хадли“ я беше убило, Клара не се съмняваше в това. Сега седеше отвън и гледаше укорително къщата. До нея Люси се дърпаше насам-натам на каишката си, нетърпелива да се махне оттук. Клара също не искаше да стои повече. Но чувстваше, че дължи поне това на Мадлен: да се изправи срещу къщата. Да ѝ покаже, че знае.

Нещо се бе събудило предната нощ. Нещо ги бе открило скупчени в тесния приятелски кръг, докато правеха нещо глупаво, наивно, детинско. Безобидно. Не трябваше никой да умира. И никой нямаше да умре, ако бяха направили сеанса на друго място. Никой нямаше да пострада, ако бяха в бистрото.

Но нещо в това зловещо място се бе съживило, дошло по коридора в оплетената с паяжини стая и отнело живота на Мадлен.

Клара щеше да ги помни до края на живота си. Писъците. Чуваха се навсякъде. После думкането. Една свещ изгасна. Паднаха няколко стола, когато седящите на тях скочиха да помогнат или да избягат. Сетне запалиха фенерчетата и светлите петна заподскачаха като полудели из стаята. В един момент спряха. И осветиха нещо. Онова лице. Дори сега, под яркото топло слънце, Клара почувства как страхът я обгръща като наметало, от което не може да се отърси.

– Не гледай! – изкрещяла бе Хейзъл, вероятно на Софи.

– Non!28– кресна мосю Беливо.

Изцъклените очи на Мадлен още малко щяха да изскочат от орбитите си. Устата ѝ бе отворена, устните – стегнати, застинали в безмълвен писък. Клара стисна ръцете ѝ, за да я успокои, но разбра, че е твърде късно – пръстите ѝ бяха свити като нокти на граблива птица. Вдигна очи и видя нещо да се движи извън кръга, в който бяха седнали. И чу шум.

Пляскане на крила.

* * *

– Bonjour! – извика Арман Гамаш, когато излезе от къщата.