Жестокият месец

Клара се стресна и се върна в реалността. Позна едрия елегантен мъж, който се приближаваше към нея.

– Добре ли сте? – попита я инспекторът, щом видя, че е разстроена.

– Не много – леко се усмихна художничката. – Но след като ви виждам, съм по-добре.

Само че не изглеждаше по-добре. По страните ѝ потекоха сълзи и Гамаш подозираше, че не са първите. Застана тихо до нея, без да се опитва да я успокоява, за да може госпожа Мороу да даде отдушник на мъката си.

– Снощи сте били тук – отбеляза.

Не беше въпрос. Чел бе доклада и името ѝ фигурираше там. Даже беше първо в списъка. Гамаш ценеше мнението на Клара и умението ѝ да забелязва детайлите, както за видимите, така и за невидимите неща. Знаеше, че може да я смята за заподозряна като всички присъствали на сеанса, но не я подозираше. Смяташе я за ценен свидетел.

Художничката избърса лицето и носа си с ръкава на якето. Като видя резултата, Гамаш извади памучна кърпичка от джоба и я подаде на Клара. Беше се надявала, че сълзите са отминали, но те пак потекоха като водите на придошлата от снеготопенето Бела Бела. Порой от скръб.

Предната нощ Питър се държа прекрасно. Веднага дойде в болницата и нито веднъж не ѝ заяви „Казах ли ти?“, въпреки че тя самата постоянно си го повтаряше наум, докато със сподавен глас му разказваше какво се е случило.

После мъжът ѝ върна нея, Мирна и Габри у дома. Предложи легло и утеха на вцепенената от ужас Хейзъл и странно спокойната Софи. Дали бе скована от скръб? Или просто така им се искаше да вярват както винаги?

Двете отклониха поканата. Дори сега Клара не можеше да си представи колко ужасно е било за Хейзъл да се прибере вкъщи сама. Със Софи, разбира се, но на практика сама.

– Приятелки ли бяхте?

Двамата с Гамаш обърнаха гръб на къщата и заслизаха към селото.

– Да. Беше приятелка с всички.

Главният инспектор вървеше мълчаливо до нея с ръце на гърба и замислено изражение.

– Какво мислите? – попита художничката и след секунда сама отговори на въпроса си: – Че става въпрос за убийство ли?

Отново спряха. Клара не можеше да осмисли тази смайваща мисъл, докато върви. Трудно ѝ бе да остане права дори. Обърна се и се втренчи в Гамаш. „Как може да си толкова недосетлива? – каза си. – Разбира се, че инспекторът подозира това. Иначе защо екип на отдел „Убийства“ ще разследва случая?“

Гамаш махна към една пейка на площада.

– За какво са всички тия масички? – попита, след като седнаха.

– Имахме лов на великденски яйца и пикник.

Нима е било едва вчера?

Гамаш кимна. Семейството му също кри яйца за Флоранс, след което се наложи сами да си ги намират. Догодина малката сигурно щеше да може да ги открива и сама.

– Убийство ли е било? – настоя Клара.

– Имаме такива подозрения. – След като ѝ даде няколко секунди да осмисли информацията, Гамаш добави: – Изненадва ли ви това?

– Да.

– Не, почакайте. Моля ви да помислите. Знам, че първоначално всеки е изненадан, когато стане убийство. Но искам да помислите добре. Ако някой убие Мадлен Фавро, бихте ли се изненадали?

Клара го погледна. Дълбоките му кафяви очи бяха умислени, мустаците – подрязани и прошарени, косата под шапката – сресана и леко чуплива. Лицето му бе осеяно с множество бръчици около очите като на човек, който често се смее. От уважение винаги говореше с нея на английски. Владееше езика безупречно и незнайно защо имаше британски акцент. При всяка тяхна среща ѝ се искаше да го пита за това.

– Защо говорите английски като британец?

Гамаш вдигна вежди и я погледна леко изненадано.

– Това ли е отговорът на моя въпрос? – попита я с лека усмивка.

– Не, професоре. Но е нещо, което отдавна искам да ви попитам и все забравям.

– Следвал съм в „Кеймбридж“. История.

– И сте ошлайфали там английския си.

– Там научих английски.

Сега Клара се изненада.

– Не сте ли говорели английски преди „Кеймбридж“?

– Едва връзвах две приказки на кръст.

– И кои бяха те?

– „Огън по клингоните“ и „О, боже, адмирале, ужасно е“.

Клара изсумтя.

– Постоянно гледах американска телевизия. Най-вече два сериала.

– „Стар трек“ и „Пътуване до дъното на морето“.

– Ще се изненадате колко безполезни се оказаха тези две фрази в Кеймбридж. Макар че „О, боже, адмирале, ужасно е“ може да се използва в напечени ситуации.

Клара се засмя и си представи младия Гамаш в „Кеймбридж“. Кой отива в чужда държава на другия край на света, без да знае езика?

– Е? – настоя Гамаш и стана сериозен.

– Мадлен беше прекрасна във всеки смисъл на думата. Лесно спечелваше симпатиите на околните и подозирам, че е било лесно да се влюбиш в нея. Не мога да повярвам, че някой би поискал да я убие.

– Заради качествата, която тя притежаваше, или заради тези, които убиецът не е имал?

„Това е въпросът“ – помисли си Клара. Да приеме, че е станало убийство, означаваше да приеме, че има убиец. И то сред тях. Близо. Някой, който почти със сигурност е бил в стаята. Един от онези усмихнати познати хора е криел толкова жестоки мисли, че е могъл да убие.

– Мадлен от колко време живееше тук?

– Всъщност живееше извън селото. Натам. – Клара посочи тучните хълмове. – С Хейзъл Смит.