Жестокият месец

– Която е била на сеанса снощи. С някоя си Софи Смит.

– Дъщеря ѝ. Мадлен отиде да живее при тях преди около пет години. Бяха стари познати.

В този момент Люси дръпна каишката. Клара видя съпруга си да маха от вратата на двора им, огледа се за коли и откопча каишката. Възрастното куче хукна през площада и се хвърли върху стопанина си, който се преви на две. Чак Гамаш го заболя. Питър се изправи и докуцука до пейката с два кални отпечатъка от лапи между краката.

– Здравейте, инспекторе. – Подаде ръка с неочаквано официален жест. Гамаш стана и я стисна енергично. – Тъжно – измърмори художникът.

– Така е. Тъкмо обяснявах на Клара, че е възможно мадам Фавро да не е починала от естествена смърт.

– Защо така мислите?

– Вие не сте били там, нали? – попита Гамаш, сякаш не е чул въпроса на Питър.

– Не. Снощи имахме гости за вечеря и останах да разтребя.

– Щяхте ли да отидете, ако можехте?

Питър отговори, без дори да се замисли:

– Не. Не одобрявах този сеанс. – Дори в собствените си уши прозвуча като проповедник от деветнайсети век.

– Питър се опита да ме убеди да не ходя – обясни Клара и хвана ръката на мъжа си. – Беше прав. Не трябваше да го правим. Ако бяхме стояли по-далеч от там – кимна към къщата на хълма, – Мадлен щеше да е още жива.

„Може би – помисли си Гамаш. – Но за колко време?“

Има неща, от които човек не може да избяга, и смъртта е едно от тях.

* * *

Бовоар изчака и последният от криминалистите да си събере багажа, после излезе от спалнята и затвори вратата. Откъсна парче жълта найлонова лента от едно руло и го залепи отвън. Сложи повече парчета, отколкото използваше обикновено. Изпитваше вътрешна нужда да запечата сигурно онова, което бе в стаята. Жан Ги Бовоар никога не би го признал, разбира се, но бе усетил, че нещо расте. И колкото по-дълго останеше тук, толкова повече щеше да расте то. Предчувствие. Не, не предчувствие. Друго беше.

Празнота. Бовоар имаше усещането, че в душата му е зейнала дупка. Изведнъж осъзна, че ако остане тук още малко, тя ще се превърне в бездна.

Изпита непреодолимо желание да се махне. Погледна Изабел Лакост и се почуди дали и тя се чувства така. Познанията ѝ по вещерство бяха подозрително добри. След като измънка едно „Аве, Мария“, Бовоар се дръпна назад, за да се наслади на произведението си. Ако знаеше за художника Кристо29, който бе опаковал Райхстага, можеше да види известни прилики. Светът му се стори много по-светъл, а въздухът – много по-свеж, след като запечата тази гробница. Дори ревът на придошлата Бела Бела му звучеше някак успокоително. Естествено.

– Супер. Още си тук.

Бовоар се обърна и видя полицай Робер Лемио да се приближава по коридора. На младото му будно лице грееше усмивка. Лемио работеше отскоро при тях, но вече му бе любимец. Жан Ги харесваше младите полицаи, които показват възхищение към него.

Въпреки това Бовоар се изненада.

– Главният инспектор ли те повика?

Бовоар знаеше, че Гамаш смята да води разследването с минимален брой хора, докато не се изясни със сигурност, че става дума за убийство.

– Не, чух за случая от един приятел в местната полиция – обясни Лемио. – Бях на гости при нашите в съседното градче и реших да се отбия.

Жан Ги погледна часовника си. Беше един следобед. Сега, след като излезе от проклетата къща, се замисли дали празнотата, която бе почувствал, не е всъщност глад. Да, сигурно беше така.

– Идвай с мен. Началникът е в бистрото. Има опасност да изяде и последните кроасани.

Макар да го каза на шега, Бовоар изпита известна тревога. А ако се окажеше вярно? Бързо отиде до колата и с Лемио се спуснаха до Трите бора.

* * *

Гамаш седеше пред камината, пийваше чинцано и слушаше. Дори в края на април топлината на огъня създаваше уют. Оливие го бе посрещнал с прегръдка и анасонова луличка.

– Merci, patron30 – каза Гамаш, прегърна го на свой ред и взе лакомството.

– Толкова бях шокиран, че още не мога да го осмисля – сподели собственикът на бистрото.

Оливие носеше елегантен панталон от кадифе и широк кашмирен пуловер. И един косъм от хубавата му руса коса не стърчеше, а по дрехите му нямаше дори малка гънка или петънце. За разлика от него, партньорът му Габри бе забравил да си сложи зъбните протези и беше брадясал. Гамаш се одраска на гъстата му черна брада, когато се прегърна с едрия мъж.

Питър, Клара и главният инспектор се бяха настанили на избелелия диван до огъня, а Оливие отиде да им приготви напитки. След малко Мирна се присъедини към компанията.

– Радвам се да ви видя – каза и се настани на фотьойла до тях.

Гамаш погледна едрата негърка с любов. Беше собственичка на любимата му книжарница.

– Защо сте тук? – попита Мирна, като се опита да смекчи грубото звучене на въпроса си.

Детективът се почувства почти като пощаджия от старо време, който доставя тревожни телеграми по време на война. Вестоносец на печални новини. Винаги посрещан с подозрение.

– Подозира, че е било убийство, разбира се – заяви Габри, макар че без зъбната протеза прозвуча като „позира“.

– Убийство? – изсумтя Мирна. – Беше ужасно, свирепо, но не и убийство.

– В какъв смисъл „свирепо“?