Жестокият месец

Гамаш се усмихна и продължи напред към красивата сграда на пансиона. Харесваше ентусиазма на момчето. Той бе една от причините да поиска младежа в екипа си. Лемио работеше в полицията на Ковънсвил преди, но го впечатли при последното му идване в Трите бора.

Жертвата на тогавашното убийство живееше в имението „Хадли“.

Озоваха се на широката веранда на пансиона. В миналото триетажната тухлена постройка бе служила като междинна станция за дилижансите от Уилямсбърг до Сан Реми по пътя „Олд Стейдж“. Оливие веднъж му бе доверил, че Габри го накарал да я купи, за да може да се хвали на приятелите си, че е бил „на сцената“36.

Вътре ги посрещнаха дървен под, пъстри индиански килими и аристократични избелели тапицерии. Пансионът имаше атмосфера на стара селска къща и предразполагаше към почивка.

Но Гамаш не беше тук, за да си почива. Трябваше да открие какво е убило Мадлен Фавро. Дали бе получила сърдечен удар от вълнение и уплаха? Дали бе вземала ефедрин? Или нещо по-зловещо се криеше зад приятната фасада на Трите бора?

Оливие бе казал, че Жана Шове е отседнала в малката спалня на партерния етаж.

– Стой тук – нареди Гамаш на Лемио и тръгна по коридора с Бовоар.

– Да не се опасявате, че ще се окаже по-силна от нас? – прошепна Жан Ги и се усмихна.

– Не е изключено – отговори съвсем сериозно Гамаш и почука на вратата.

31 По дяволите! (канадски френски) – б. пр.

32 По дяволите (фр.). – б. пр.

33 Горкичкият Габри (фр.). – б. пр.

34 Нали? (фр.) – б. пр.

35 Професионален отбор по хокей на лед от Монреал, Канада. – б. р.

36 „Олд Стейдж“ (Old Stage) се превежда като „стара сцена“ (англ.). – б. р.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

Тишина.

Гамаш и Бовоар изчакаха. През открехнатия прозорец в края на коридора влизаха светлина и свеж въздух. Тънките бели завеси се поклащаха от лекото течение.

Изчакаха още. Бовоар го сърбяха ръцете пак да почука. По-силно този път, сякаш настоятелността и нетърпението можеха да материализират някого. Младият инспектор се боеше от срещата с жената, която общуваше с духове. Харесваше ли ги? Затова ли го правеше? Или защото никой жив човек не искаше да е с нея? Може би мъртвите бяха единствената компания, която можеше да намери – те навярно не бяха толкова придирчиви, колкото живите. Сигурно беше луда, Бовоар не се и съмняваше, че е така. Все пак духове няма. Не съществуват. Освен Светият дух, може би. Но ако... Не. Това не беше разумно. Жан Ги погледна спокойното лице на Гамаш – изглеждаше сякаш точно така би искал да прекара деня. Като стои в коридора и зяпа затворена врата.

– Мадам Шове? Аз съм Арман Гамаш от квебекската полиция. Искам да говоря с вас.

Бовоар се усмихна леко. Главният инспектор като че ли говореше на затворената врата.

– Видях тази усмивчица, Жан Ги. Пробвай ти, ако искаш.

Гамаш се отдръпна и Бовоар застана пред вратата. Задумка с длан:

– Полиция, отворете!

– Гениално хрумване, mon ami. Така най-добре ще предразположиш една жена, която е сама в стаята си. – Главният инспектор се обърна и тръгна обратно по коридора. Погледна за момент колегата си. – Оставих те да го направиш само защото знаех, че я няма.

– А аз го направих само защото знаех, че ще ви стане забавно.

– На онази кука има ключ – посочи Лемио, когато двамата се върнаха при него. – Дали да не влезем?

– Още не – каза Бовоар. – Без съдебна заповед и без да сме сигурни, че е убийство, няма как.

Все пак насоката на мислене на Лемио му хареса.

– Сега какво ще правим? – обърна се към Гамаш.

– Ще претърсим пансиона.

Докато Бовоар и Лемио търсеха в трапезарията, кухнята, тоалетните и мазето, главният инспектор отиде в дневната и се настани на голямо кожено кресло.

Затвори очи и избистри мислите си. Тревожеше се. Къде ли беше Жана Шове? Какво ли правеше? Какво изпитваше? Вина? Угризения? Задоволство?

Дали приемаше сеанса за грандиозен провал, или го смяташе за бляскав успех?

* * *

Лемио стоеше на вратата между трапезарията и дневната и наблюдаваше главния инспектор.

На моменти го разяждаха съмнения. Криза на вярата, каквато родителите му бяха преживели преди няколко десетилетия. Но сега полицията бе неговата църква – мястото, което го бе приютило и му беше дало цел в живота. Родителите му в крайна сметка бяха напуснали църквата си, но той никога нямаше да изостави своята. Никога нямаше да я напусне, никога нямаше да я предаде. Родителите му го бяха отгледали и възпитали и го обичаха. Но полицията му бе дала истински дом. Лемио обичаше родителите и сестрите си, но само другите полицаи знаеха какво е да служиш. Да излизаш от къщи горд и наперен, но все пак да кажеш на котката си, че я обичаш, в случай че не се върнеш повече.