Жестокият месец

– Мина през всички дупки от Трите бора дотук. Внимавай!

Колата хлътна в друга дупка и Гамаш се запита колко още ще издържат гумите.

– Трябва да минем през селцето Нотр Дам дьо Покривни конструкции и къщата е от другата страна. Има отбивка вдясно.

– Нотр Дам дьо Покривни конструкции? – Бовоар се усъмни дали е чул правилно.

– Ти какво очакваше? Свети Покривни конструкции?

Името Трите бора имаше някакъв смисъл, помисли си по-младият полицай. Уилямсбърг и Сан Реми звучаха нормално. Но Покривни конструкции? С някаква постройка ли беше свързано?

Проклети англосаксонци. Само те можеха да кръстят село с подобно име. Като Кралска банка или Бетонни основи, например. Все строяха нещо, все се хвалеха с нещо. А и този случай! Никой в Трите бора ли не умираше от естествена смърт? Дори убийствата им не бяха нормални. Не можеха ли просто да се наръгват с ножове, да се застрелват или пребиват с бухалки? Не. Все измисляха нещо заплетено. Винаги нещо сложно.

Колко нетипично за Квебек. Квебекчани бяха ясни и откровени. Ако им харесваш, те прегръщат. Ако искат да те убият – прас по главата. Или бам, готово. Виновен. Давай следващия.

Нямаше ги тия „така ли е, не е ли така“.

Бовоар започваше да приема нещата лично, но все пак се радваше, че разследването му спести търсенето на великденски яйца с тъста и тъщата. Нямаше деца. Бяха само той и жена му Инид. Родителите ѝ очакваха от тях да прекарат сутринта в търсене на шоколадови яйца, които бяха скрили из цялата къща. Дори се пошегуваха, че като детектив сигурно няма да му е трудно. За Бовоар щеше да е по-лесно, ако просто допре пистолет в главата на тъста си и го принуди да признае къде са проклетите яйца. Но спасителното обаждане дойде точно навреме. И го извикаха.

Сега се запита как я кара бедната Инид. Е, нейна си работа. Все пак това бяха нейните луди родители.

Минаха селцето Нотр Дам дьо Покривни конструкции за нула време. И наистина, огромна избеляла табела в двора на малка фабрика гласеше: „Покривни конструкции“. Бовоар поклати глава.

* * *

Старата тухлена постройка гледаше към улицата. Няколко големи клена се издигаха отпред, а покрай къщата и входната алея имаше лехи, които след броени седмици щяха да са окичени с пъстри цветя. Малката спретната къщурка създаваше усещане за потенциал. Листата още не се бяха раззеленили, цветята все още не бяха цъфнали, тревата не беше пораснала.

Гамаш обичаше да наблюдава домовете на хората, които бяха свързани с разследванията му. Да изучава избора, който са направили за най-съкровеното си пространство. Цветове, украси. Аромати. Къде държат книгите си. Какви заглавия имат.

Каква е атмосферата в жилището.

Беше посещавал колиби насред нищото с изтъркани килими, скъсани тапицерии, отлепени тапети. Но когато влезеше, подушваше аромат на току-що сварено кафе или пресен хляб. Стените бяха заети от огромни снимки на усмихнати младежи, които завършват колеж, а на ръждясали метални масички имаше скромни, очукани вазички с приветливи нарциси, котенца или мънички полски цветя, набрани от уморени ръце за очи, които ще им се наслаждават.

Беше влизал в богаташки дворци, които приличат на гробници.

Сега нямаше търпение да види как изглежда домът на Мадлен Фавро. Отвън имаше тъжен вид, но Гамаш познаваше доста места, които излъчват меланхолия напролет, когато блестящият весел сняг се е стопил, а цветята и дърветата още не са разцъфтели.

Първото, което му направи впечатление, когато влезе, беше, че е почти невъзможно да минеш. Дори в тясното антре бяха успели някак да сместят гардероб, етажерка за книги и дълга дървена пейка, под която имаше купища кални обувки и ботуши.

– Казвам се Арман Гамаш – представи се на жената, която отвори. Беше на средна възраст, спретнато облечена с пуловер и панталон. Усмихна му се леко, когато видя служебната му карта.

– Добре, главен инспектор Гамаш. Знам кой сте. – Отмести се, за да влязат.

Първото впечатление на Гамаш бе за възпитан човек, който се опитва да се оправи в конфузна ситуация. Жената им говореше на френски, въпреки че имаше изразен английски акцент. Беше любезна и сдържана. Единственият признак, че нещо не е наред, бяха тъмните сенки под очите ѝ, сякаш скръбта я беше ударила физически.

Гамаш обаче знаеше още нещо. Понякога е необходимо време, докато скръбта те завладее. В първите дни след нещастието роднините и близките приятели на жертвата са в блажено вцепенение. Почти винаги се държат стоически, следват рутинното си ежедневие и страничният наблюдател не би могъл да познае, че съвсем наскоро са претърпели страшна загуба. Повечето хора се сриват постепенно като имението „Хадли“.

Гамаш почти си представяше библейските коне на апокалипсиса надвиснали над Хейзъл: пръхтящи, риещи с копита, дърпащи се да се освободят. Щяха да сложат край на досегашния ѝ живот, на всичко познато и предсказуемо. Тази сдържана жена храбро обуздаваше свирепите орди на скръбта, но скоро те щяха да се освободят, да я прегазят и камък върху камък нямаше да остане.