Жестокият месец

– Всъщност нямах търпение да се прибера у дома. Имах толкова мръсни дрехи и така нататък, сещате се. Пък и мама винаги ми готви любимите неща. Обаче, ей богу, след няколко часа вече ми беше писнало.

– Как се държеше Мадлен?

– Кога? Този уикенд или по принцип?

– Имаше ли разлика?

– Отначало, когато дойде, беше готина, предполагам. Останах само една година тук и после заминах за университета. Виждах ги само през ваканциите. Отначало я харесвах.

– Отначало?

– Тя се промени.

Софи опря гръб в стената с изпъчени гърди и изпънати напред бедра, втренчена в голата стена насреща. Бовоар мълчеше. Чакаше. Знаеше, че има още, и подозираше, че момичето иска да му го разкаже.

– Спря да е толкова готина. Не знам.

Погледна надолу. Косата ѝ падна пред лицето и Бовоар вече не виждаше изражението ѝ. Момичето измърмори нещо.

– Моля?

– Не съжалявам, че умря – каза Софи в шепи. – Вземаше разни неща.

– Какви? Бижута, пари?

– О, не, не такива. Други неща.

Бовоар се втренчи в косата ѝ, после премести поглед към ръцете. Бяха вкопчени една в друга, сякаш момичето имаше нужда някой да ги подържи, но никой не изявяваше желание да го стори.

* * *

Гамаш взе книгите от нощното шкафче на Мадлен. Бяха на английски и френски. Биографии, история на Европа след Втората световна война и роман на известен канадски писател. Доста разнороден вкус.

Пъхна дългата си ръка между пружината на леглото и дюшека и опипа. От личен опит знаеше, че ако човек има книга или списание, които се срамува да покаже, ги крие точно там.

Следващото най-често използвано скривалище беше не толкова за криене, колкото за съхранение на по-съкровени неща. Чекмеджето на нощното шкафче. Гамаш го отвори и намери книга.

Интересно защо бе отделена от останалите? Дали криеше тайна? На него му изглеждаше съвсем безобидна.

Погледна снимката на корицата – усмихната възрастна жена с вълнени дрехи и дълги пищни гердани. В едната си ръка елегантно държеше чаша с коктейл. „Сара Бинкс“ на Пол Хибърт. Отвори на случайна страница и се зачете. Седна на ръба на леглото и продължи да чете.

След пет минути още четеше. Беше усмихнат, а от време на време се засмиваше с глас. Огледа се виновно, после затвори книгата и я прибра в джоба си.

След минути беше готов с претърсването. Завърши с шкафа до вратата, където Мадлен държеше няколко снимки в рамки. Гамаш взе една, на нея Хейзъл бе с друга жена – стройна, с много къса тъмна коса и блестящи очи. Очи като на сърна, които изглеждаха още по-големи заради прическата. Усмивката ѝ беше сърдечна, у жената не личаха притворство или задни мисли. Хейзъл бе спокойна и се усмихваше до нея. Изглеждаха съвсем естествено заедно. Хейзъл – доволна и спокойна, другата жена – грееща от щастие.

Най-сетне Арман Гамаш се запозна с Мадлен Фавро.

* * *

– Тъжна къща – отбеляза Бовоар, като гледаше в огледалото за обратно виждане. – Дали някога обитателите ѝ са били щастливи?

– Мисля, че преди време това място е било много щастлив дом.

Бовоар разказа на шефа си разговора със Софи. Гамаш се загледа през прозореца, само бледа светлина се виждаше в далечината. Нощта ги застигна по разкъртения път към Монреал.

– Какво е твоето впечатление? – попита главният инспектор.

– Мисля, че Мадлен Фавро е изместила Софи от собствения ѝ дом. Не умишлено, може би, но вече не е имало достатъчно място. И без това човек едва намира къде да стъпи, с присъствието на Мадлен вече е било прекалено. Нещо е станало излишно.

– Нещо е трябвало да се махне.

– Софи.

Гамаш кимна в тъмното и се замисли за любов, толкова лакома, че е могла да изяде и изплюе родната дъщеря на Хейзъл. Как би се почувствала младата жена?

– А вие какво открихте? – попита Бовоар.

Гамаш описа стаята.

– Но нямаше ефедрин?

– Не. Нито в спалнята, нито в банята.

– Какво мислите?

Гамаш извади телефона си и набра номер.

– Мисля, че Мадлен не е взела ефедрина сама. Някой ѝ го е дал.

– В достатъчно голяма доза, че да я убие.

– Да, в смъртоносна доза.

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

– Здравей, татко – чу се тревожният глас на Даниел по телефона. – Къде е зайчето ѝ? Не можем да прекараме в самолета седем часа без зайчето. И пурата.

– Кога тръгвате за летището? – попита Гамаш, като погледна таблото на волвото. Беше пет и двайсет.

– Трябваше да тръгнем преди половин час. Пурата на Флоранс я няма.

На детектива това му прозвуча съвсем логично. Другият дядо на Флоранс, Грегоар, ѝ беше подарил жълт биберон и тя много го обичаше. Веднъж той отбеляза, че момиченцето смучело играчката, както той – пурата си. Така биберонът стана пурата на Флоранс. Най-любимият ѝ предмет. Ако не намереха пурата, нямаше да летят.

Гамаш съжали, че не се е сетил да скрие биберона.

– Какво, миличко? – попита Даниел, като отдалечи телефона от устата си. – О, супер! Татко, намерихме ги. Хайде, тръгваме. Обичам те.

– И аз те обичам, Даниел.

Връзката прекъсна.

– Искате ли да отидем до летището? – попита Бовоар.

Гамаш пак погледна часовника. Полетът за Париж беше в седем и половина. След два часа.

– Не, няма нужда. Ще закъснеем. Merci.