Жестокият месец

Гамаш се усмихна. Старият му приятел го познаваше добре и подобно на Бовоар таеше дълбоко недоверие към предчувствията му.

– Каза ми го моят дух закрилник.

От другия край на линията последва неловко мълчание. Гамаш се засмя:

– Това беше шега, Мишел. Une blague. Имаме доказателство. Ефедринът.

– Доколкото си спомням, аз ти казах за него.

– Да, но в стаята и в банята на жертвата не намерихме ефедрин, нито на друго място, където би могла да го държи. Всички улики сочат, че не е имала нужда да сваля килограми. Не е страдала от хранителни разстройства, които биха я накарали да използва медикамент, известен с опасните си ефекти. Не е била вманиачена по отслабване и диети. Нямаше книги или списания по темата. Нищо.

– Мислиш, че някой ѝ е дал ефедрина, без тя да знае?

– Да. И започвам разследване за убийство.

– Добре. Все пак съжалявам, че трябваше да прекъсна почивката ти. Ще се прибереш ли навреме, за да видиш Даниел, преди да замине?

– Не, вече е тръгнал за летището.

– Арман, много съжалявам.

– Вината не е твоя – увери го Гамаш, макар че Бребьоф го познаваше достатъчно добре, за да долови съжалението в гласа му. – Предай много поздрави на Катрин.

– Разбира се.

След като затвори, Гамаш изпита облекчение. От няколко месеца, а може би и повече, усещаше промяна в приятеля си, сякаш между тях се бе спуснала невидима преграда. Нещо помрачаваше близостта им. Нямаше видима причина и дори се почуди дали не си въобразява, затова попита Рен-Мари след една вечеря със семейство Бребьоф.

– Не мога да посоча нещо конкретно – опита се да ѝ обясни. – Просто...

– Усещане? – усмихна се жена му. Рен-Мари вярваше в интуицията му.

– Малко повече, струва ми се. Тонът му е различен, погледът му е по-суров сякаш. А понякога ми се струва, че казва неща, с които умишлено иска да ме засегне.

– Като онази забележка, че някои квебекчани отиват да живеят в Париж, защото се имат за нещо повече от другите?

– И на теб ли ти направи впечатление? Той знае, че Даниел се премести там. Подигравка ли беше?

Може би една от многото, които бе чул от Мишел в последно време. Защо?

Прерови паметта си за причина Бребьоф да се държи така, но не си спомняше да го е предизвикал с нещо.

– Той те обича, Арман. Дай му време. Катрин каза, че се притесняват за брака на сина си. Нали се раздели с жена си.

– Мишел не ми е казал.

Гамаш се изненада и даже малко го заболя. Смятал бе, че двамата си споделят всичко. Запита се дали и той не трябва да е малко по-предпазлив, но бързо се отърси от мисълта. Колко лесно беше да помислиш за отмъщение. Реши да даде на Мишел колкото време му е нужно и да го остави сам да се отърси от лошото чувство към него. Естествено беше човек да си го изкарва на най-близките си хора.

Мишел се тревожеше за сина си. Разбира се, че това бе причината за промяната в държанието му. Нямаше как да е свързано с Гамаш, с приятелството им.

Сега обаче, след като затвори телефона, се усмихна. Мишел звучеше като в доброто старо време. Бодрият тон се бе върнал в гласа му. Ако е имало напрежение помежду им, вече го нямаше.

* * *

Мишел Бребьоф затвори телефона и се втренчи в стената. Усмихна се.

Ето, вече имаше отговор на въпроса, който го измъчваше от месеци. Как? Как да съсипеш един невъзмутим човек?

Сега Бребьоф знаеше.

37 Да, тук е (фр.). – б. пр.

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА

Полицай Ивет Никол се събуди рано на другата сутрин. Беше твърде развълнувана, за да заспи отново. Денят, за който бе копняла толкова, най-сетне бе настъпил. Денят, когато Гамаш щеше да разбере истинската ѝ стойност.

Погледна се в огледалото. Къса червеникава коса, кафяви очи, кожа със зачервени петна от човъркане. Въпреки че беше слаба, лицето ѝ изглеждаше малко подуто и напомняше на балон с коса.

Засмука бузите си и ги захапа отвътре с кътниците си. Изглеждаше по-добре, но нямаше как да излезе така сред хората.

Наследила бе външността на баща си и характера на майка си. Все така ѝ казваха, макар че тя никога не бе харесвала майка си и се чудеше дали лелите и чичовците ѝ го повтарят само за да я дразнят. Майка ѝ почина внезапно един ден и на другия от нея вече нямаше и помен.

Майка ѝ беше аутсайдер. Многобройните бърборещи лели и чичовци на Ивет я търпяха, но никога не я заобичаха. Не я уважаваха. Не я приемаха. Ивет знаеше, че майка ѝ се старае много. Приела бе всички дребнави предразсъдъци и мнения на Николаеви. Но те само ѝ се надсмиваха и променяха предпочитанията си.

Беше жалка женица. Все се стараеше да угоди, да спечели обичта на хора, които никога, никога нямаше да ѝ я дадат и я презираха за опитите ѝ.

„Същата си като майка си“ – тези думи, изречени с тежък акцент, се бяха запечатали в главата на Ивет. Те навярно бяха единственото, което лелите и чичовците ѝ знаеха на френски. Бяха го запомнили като клетва, като псувня. „Мамка ти. Върви по дяволите. Същата си като майка си. Бъди проклета.“

Не, тя обичаше само баща си. Той също я обичаше. И я защитаваше от войнствените акценти, миризми и обиди в собствения ѝ дом.

– Недей да слагаш грим – чу гласа му през вратата на банята.