Жестокият месец

Никол се усмихна. Татко ѝ очевидно смяташе, че е достатъчно красива и така.

– Без него изглеждаш по-млада. По-уязвима.

– Татко, аз съм полицай. В отдел „Убийства“. Не искам да изглеждам уязвима.

Баща ѝ все се опитваше да я учи как да използва различни трикове, за да се хареса на хората. Но тя знаеше, че триковете са безполезни. Хората не я харесваха. Никога не я харесваха.

Шефът ѝ се бе обадил предния ден, по време на великденския обяд с роднините. Всички мрънкаха колко по-добър бил някога животът в Румъния, Югославия или Чехия. Говореха на своите си езици и вдигаха още по-голяма врява, когато видеха, че тя не разбира. Ивет обаче разбираше достатъчно: питаха баща ѝ защо тя никога не боядисва яйца за Великден и не пече козунак. Постоянно ѝ намираха кусури. Никой не я похвали за новата прическа, за новите ѝ дрехи и не се поинтересува за работата ѝ. Тя беше служител в квебекската полиция, за бога! Единственият успял член на цялата им жалка фамилия. Обаче някой интересуваше ли се от това? Не. Ако беше шарено яйце, щяха да проявят повече интерес.

Когато ѝ се обадиха, Ивет изтича с телефона в спалнята си, та шефът ѝ да не чуе подигравките по неин адрес и кикотенето, което минаваше за смях.

– Спомняш ли си какво говорихме преди няколко месеца?

– За случая „Арно“ ли?

– Да, но повече недей да споменаваш това име. Ясно?

– Слушам.

Началникът ѝ се отнасяше към нея като към дете.

– Изникна един случай. Не е сигурно, че е убийство, но ако е, ще си в екипа. Уредено е. Време е да действаме. Сигурна ли си, че ще се справиш, полицай Никол? Ако не, трябва да ми кажеш още сега. Рискът е прекалено голям.

– Ще се справя. – И наистина вярваше, че ще се справи.

Това се случи вчера. Но дойде днес. Случаят се оказа убийство. И беше време да се действа.

Ивет бе уплашена до смърт. След по-малко от три часа щеше да бъде в Трите бора с екипа. Но докато те се опитваха да разкрият убиеца, тя щеше да търси предателя в полицията. Не, не просто да го намери. Да го изправи пред правосъдието.

Полицай Никол обичаше тайните. Обичаше да разкрива тези на другите хора, а също и да има свои. Съхраняваше ги в тайната си градина, издигнала бе стена около тях, а те растяха и процъфтяваха.

Умееше да пази тайни. И се питаше дали шефът ѝ не я бе избрал именно затова. Но подозираше, че причината е по-банална. Беше я избрал, защото вече всички я мразеха.

– Ще се справиш – увери Ивет непознатата млада жена в огледалото. Страхът неочаквано я бе загрозил. – Ще се справиш – повтори по-уверено. – Ти си умна, смела и красива.

Вдигна червилото към устните си с несигурна ръка. Спусна го пак и строго погледна момичето в огледалото.

– Не се проваляй!

Стисна китката си с другата ръка и започна да нанася евтиното ярко червило върху устните си, сякаш изписваше великденско яйце. Най-сетне роднините ѝ щяха да се гордеят с нея.

* * *

Огряна от лъчите на яркото утринно слънце, полицай Изабел Лакост стоеше пред имението „Хадли“ и гледаше осеяната с дупки и бабуни пътека към входната врата. Изглеждаше, сякаш някой се е опитвал да се изкопае от земята.

Най-сетне бе достигнала границите на смелостта си. След повече от пет години в отдел „Убийства“, след толкова срещи с побъркани и невменяеми убийци, тази къща успя да я уплаши. Все пак си наложи да остане още малко пред нея. После се обърна и тръгна. Имаше чувството, че къщата я гледа. Лакост ускори ход, докато накрая буквално хукна към колата.

Пое си дълбоко въздух, обърна се и пак се втренчи в къщата. Трябваше да влезе. Но как? Сама нямаше да стане – знаеше, че няма да се престраши да прекрачи прага. Имаше нужда от компания. Погледна към селото с пушещи комини и светли прозорци, представи си хората, седнали на чаша кафе, препечени филийки и мармалад, и се запита кого да избере. Обхвана я силна емоция и се почуди дали така са се чувствали канадските съдии, когато още са се издавали смъртни присъди в страната.

Спря поглед върху една къща. И осъзна, че от самото начало е знаела кого да избере.

* * *

– Аз ще отворя! – извика Клара от ателието си.

Беше станала рано с надеждата на свежата утринна светлина да види онова, което Питър бе забелязал преди няколко дни: недостатъка в картината ѝ. Цветовете, които не пасваха. Грешен оттенък на синьото, например. Или на зеленото. Дали не трябваше да използва изумрудено вместо морскозелено? Нарочно се беше въздържала да използва морскосиньо, но може би беше грешка...

Имаше само седмица да завърши платното, преди да дойде Дени Фортен.

Времето минаваше. А в творбата ѝ имаше нещо не както трябва, което тя не можеше да определи. Седеше на столчето, пиеше силно кафе, хапваше геврек и се надяваше утринното слънце да ѝ подскаже.

Но то мълчеше.

„Боже мой, какво ще правя?“

В този момент някой почука на вратата. Клара се запита дали не е бог, но реши, че той едва ли ще чука.

– Не, нали работиш – викна Питър от кухнята, като погледна часовника. Минаваше седем. – Аз ще отида.