Жестокият месец

Чувстваше се ужасно заради онова, което бе казал за картината на Клара. После я убеждаваше да не се впряга толкова. Че нищо ѝ няма на картината. Но постигна обратния ефект. Клара прие уверенията му като проява на снизхождение. Дори за миг не ѝ хрумна, че я е излъгал първия път. Че картината ѝ е великолепна. Че е блестяща и необикновена и заслужава всички други епитети, които му се искаше хората да използват за неговите творби.

Вярно, собствениците на галерии и декораторите обичаха картините му. Питър вземаше обикновен предмет – някое клонче например – и го рисуваше в такива детайли, че го правеше неузнаваем, абстрактен. Критиците използваха думи като „комплексен“, „дълбок“ и „приковаващ“. И на него всичко това му беше достатъчно, докато не видя картината на Клара. Сега копнееше да се намери един човек, само един, който да погледне творбите му и да ги нарече „блестящи“.

Питър много се надяваше Клара да не промени нищо в тази картина. И в същото време му се щеше да го стори.

Сега отиде до входната врата, отвори и видя полицай Изабел Лакост.

– Bonjour – усмихна се тя.

– Бог ли е? – извика Клара от ателието.

Питър изгледа Лакост и поклати глава с виновно изражение.

– Не, скъпа. Не е бог. Съжалявам.

Клара се показа на вратата, като бършеше ръцете си с парцал, и се усмихна приветливо.

– Здравейте, полицай Лакост. Не сме ви виждали отдавна. Искате ли кафе?

Изабел Лакост много искаше. В къщата миришеше на прясно сварено кафе, на препечени гевречета и сгряващ огън в студената пролетна утрин. Искаше да седне и да си поприказва с тези гостоприемни хора, докато топли дланите си на чашата. И да не се връща в онази къща. Можеше да го направи. Никой от екипа на Гамаш не знаеше, че е ходила там. Целта ѝ беше дълбоко лична, малък таен ритуал.

– Имам нужда от помощта ви.

Клара вдигна изненадано вежди. И ги спусна, когато чу какво иска от нея Изабел Лакост.

* * *

Мирна Ландърс си тананикаше и мелеше кафе за стъклената кана. Беконът се пържеше, а на дървения кухненски плот бяха оставени две кафяви яйца, които чакаха да бъдат счупени в тигана. Обикновено сутрин хапваше само препечени филийки и кафе, но от време на време се поглезваше с пълна закуска. Беше чувала да казват, че всички англоезични тайно копнеят да закусват по три пъти на ден. Знаеше, че за нея е абсолютно вярно. Можеше да живее само на бекон, яйца, кроасани, кренвирши, палачинки с кленов сироп, каша и вкусна кафява захар. На прясно изстискан портокалов сок и силно кафе. Разбира се, ако се хранеше така, щеше да умре за месец.

Да пукне.

Мирна задържа шпатулата над пържещия се бекон. От тигана пръсна мазнина на ръката ѝ, но тя не реагира. Беше се пренесла отново в онази ужасна стая през онази ужасна нощ. Когато обърна Мадлен с лице към себе си.

– Леле, много хубаво мирише! – чу познат глас от другата страна на хола.

Мирна се сепна и се обърна. Видя Клара и друга жена, които тъкмо събуваха калните си обувки. Непознатата се огледа удивено:

– C’est magnifique38! – възкликна.

Сега единственото, което Лакост искаше, бе да седне на дългата дървена маса, да хапва бекон и яйца и никога да не си тръгва. Огледа цялата стая. Над главите им имаше голи дървени греди, потъмнели с времето. Стените бяха тухлени, почти розови на цвят, украсени със смели, удивително абстрактни картини и закрити на места от етажерки, претъпкани с книги. От двете страни на дървената камина, разположена в средата на стаята, бяха поставени две стари кресла, а насреща – голям диван. Подът бе с дюшеме от меденожълтеникав чам. Две врати водеха (поне така подозираше Лакост) към банята и спалнята.

Изабел се почувства като у дома си. Изведнъж ѝ се прииска да хване Клара за ръката. Домът ѝ беше тук. В този хол. Но също и с тази жена.

– Bonjour – поздрави я дебелата негърка, облечена с кафтан. Приближи се към нея с протегнати ръце и топла усмивка. – C’est аgent Lacoste, n’est-ce pas?39

– Oui.

Двете жени се целунаха по бузите. После Мирна се обърна и повтори същия ритуал с Клара.

– На закуска ли сте дошли? Има много храна. Може да сложа още. Кой какво ще иска?

Видя напрежение на лицето на Клара.

– Полицай Лакост има нужда от помощта ни.

– Какво мога да направя за вас? – попита Мирна, като погледна младата жена, облечена семпло и елегантно като повечето жителки на Квебек.

Мирна се почувства като грамадна къща до нея. Уютна и щастлива къща.

Лакост ѝ разказа. Имаше чувството, че думите ѝ оскверняват това прекрасно място. Когато свърши, Мирна стоеше неподвижно със затворени очи. След няколко секунди ги отвори и каза:

– Разбира се, че ще ти помогнем, дете.

* * *

Десет минути по-късно, след като Мирна вдигна бекона от огъня, изключи чайника и се облече, трите жени бавно тръгнаха през пробуждащото се село. Над езерото и по склоновете на околните хълмове се стелеше тънка мъгла.

– Спомням си онзи ритуал, който направихте, когато почина съседката ви – каза Лакост на Клара.