Жестокият месец

Мирна кимна. Помнеше как обикаляха Трите бора със стрък пушеща салвия и ароматна трева. Ритуалът имаше за цел да върне на селото радостта, изгорена при жестокото убийство. Подействал беше.

– Това беше стар езически ритуал от времето, когато езичници са били селските труженици, а те са играли важна роля в обществото – обясни Мирна.

Лакост замълча. Наведе глава и погледна мръсните си гумени ботуши, с които шляпаше в калта. Тук много ѝ харесваше. Никъде другаде не можеше да върви по средата на улицата и да е сигурна, че никой няма да я сгази. Подушваше уханието на пръст и на свежа борова гора.

– Мадлен убита ли е била? – попита Клара. – Затова ли искате да направим това?

– Да, било е убийство.

Мирна и Клара спряха.

– Не мога да повярвам – каза негърката.

– Горката Мадлен – измърмори Клара. – Горката Хейзъл. Тя е толкова всеотдайна, а сега да ѝ се случи това.

„Ако благородните дела можеха да ни предпазят – помисли си Лакост, – светът щеше да е много по-добър. Воден от просветен егоизъм навярно, но все пак просветен. Затова ли правя това сега? За да си спечеля благоволение? Опитвам се да докажа колко съм добра пред Силата, която решава кой ще живее и кой ще умре и раздава блага?“

Трите жени отново погледнаха към целта си, точно над селото. Проклетото имение бе взело още един живот, мислеше си Клара, докато влачеше краката си натам.

Надяваше се къщата да се е заситила, да не е гладна. Радваше се, че не е закусила и не ухае на бекон с яйца.

– Защо го правите? – тихо попита Мирна.

– Защото мисля, че е възможно... – започна Лакост, но замълча. – Защото човек никога не знае.

Мирна се обърна и я хвана за ръка. Полицай Лакост не беше свикнала заподозрени и свидетели да я държат за ръка, но не се дръпна.

– Добре, дете. Погледни ни. Ние сме две дърти вещици. Запалихме китка салвия и ароматна трева и окадихме селото срещу зли духове. Мисля, че те разбираме.

Лакост се засмя. През целия си съзнателен живот се срамуваше от вярванията си. Възпитана бе като католичка, но една студена мрачна утрин, застанала пред яркочервеното петно на мястото, където бе издъхнал един младеж, затвори очи и мислено се обърна към него.

Каза му, че няма да бъде забравен. Никога няма да бъде забравен. И тя ще открие убиеца му.

Това беше първият ѝ случай. Нещата изглеждаха съвсем невинно, но интуицията я предупреди да се пази. Не от мъртвите, а от живите. И когато един колега я разкри, страховете ѝ се оказаха основателни. Започнаха да я подиграват и да ѝ се присмиват безмилостно. Сочеха я из коридорите на управлението и я иронизираха, защото вярвала в духове.

Точно когато бе решила да напусне, даже чакаше пред кабинета на началника с готова молба, вратата се отвори и от стаята излезе главен инспектор Гамаш. Всички го познаваха, разбира се. Беше знаменитост дори без славата, която си спечели със случая „Арно“.

Арман Гамаш я погледна и се усмихна. После направи нещо невероятно. Подаде ѝ едрата си ръка, представи се и каза:

– За мен ще е чест, ако дойдете да работите с мен, полицай Лакост.

Изабел си помисли, че инспекторът се шегува. Но той я гледаше право в очите.

– Моля ви, приемете.

И тя прие.

Гамаш вероятно знаеше, че на всяко местопрестъпление, след като всички си свършеха работата, екипите се разотидеха и въздухът се успокоеше, Изабел Лакост оставаше.

Говореше с мъртвите. Уверяваше ги, че главен инспектор Гамаш и екипът му разследват смъртта им, че няма да бъдат забравени.

Сега, на бледата слънчева светлина, хванала грубите ръце на Мирна и загледана в топлите сини очи на Клара, Изабел Лакост изля душата си:

– Мисля, че духът на Мадлен Фавро е още там. – Погледна към пустата къща на хълма. – Чака да го освободим. Искам да ѝ кажа, че се опитваме да разкрием убиеца и че няма да я забравим.

– Правиш нещо свещено – увери я Мирна и стисна ръката ѝ. – Благодаря ти, че се обърна за помощ към нас.

Лакост се запита дали след няколко минути жената ще е на същото мнение. Най-сетне трите застанаха рамо до рамо пред имението „Хадли“.

– Хайде – каза Клара. – По-лесно няма да стане. – Устреми се по неравната алея към главния вход и пробва вратата. – Заключено е – установи и веднага си представи как се връщат у Мирна и се гощават с пушен бекон, яйца, топли препечени филийки и домашен мармалад. Бяха положили всички усилия, но не можаха...

– Имам ключ – обяви Лакост.

По дяволите!

* * *

В това време Гамаш и Бовоар влизаха в болницата на Ковънсвил. Няколко души стояха отпред и пушеха цигари, една жена влачеше кислородна бутилка след себе си. Двамата инспектори я заобиколиха отдалеч.

– Защо се забави толкова?

Ивет Никол стоеше на вратата, до будката за подаръци. Носеше син костюм с панталон, който не ѝ беше по мярка, маншетите на сакото бяха зацапани. Прическата ѝ беше подстригана късо, старомодна, а червилото ѝ стоеше така, сякаш някой бе минал с картофобелачка по устните ѝ.

– Полицай Никол – кимна Бовоар.