Жестокият месец

От това мрачно, намръщено лице му ставаше лошо. Знаеше, беше сигурен, че Гамаш е направил ужасна грешка, като я е поканил в екипа. По никакъв начин не можеше да си обясни защо началникът е решил да я вземе.

Имаше предположение обаче. Гамаш бе приел за своя лична мисия да помага на всяка провалена, пропаднала и прокудена душа. И не се задоволяваше да им даде по някоя ласкава служебна препоръка например, а ги включваше в екипа си. Избираше ги и ги слагаше в отдел „Убийства“ – най-престижното подразделение на полицията под ръководството на най-известния детектив в Квебек.

Самият Бовоар бе първият.

Толкова го мразеха в участъка на Троа ривиер, че все му възлагаха задачи в хранилището за веществени доказателства. Беше като в клетка там. Не напускаше само защото знаеше, че присъствието му вбесява шефовете му. Беше озлобен като звяр. Може би мястото му беше в клетката.

Един ден главният инспектор го намери и го взе в „Убийства“, а само няколко години по-късно го направи инспектор и свой заместник. Но Жан Ги Бовоар никога не се освободи напълно от клетката. Тя бе влязла в него и пазеше най-свирепия му гняв добре затворен, за да не може да навреди на никого. Но в тази клетка имаше и друг, по-тих кафез. Там, свито в ъгъла, се таеше нещо, което го плашеше много повече от гнева. Бовоар живееше в постоянен ужас, че един ден то може да се измъкне.

В този кафез държеше заключена любовта си. И ако се измъкнеше, тя щеше да отиде право при Арман Гамаш.

Сега Бовоар погледна Ивет Никол и се запита какво ли държи тя в своята клетка. Каквото и да беше, той се надяваше да е здраво заключено. Нещата, на които младата жена даваше свобода, бяха достатъчно зли.

Слязоха в най-дълбокото подземие на болницата, в помещение, където нищо не бе естествено. Нито светлината, нито въздухът (всичко бе пропито с миризма на химикали), нито мебелите (всичко беше от алуминий). Нито смъртта.

Лаборант на средна възраст издърпа чекмедже. Небрежно разкопча найлоновия чувал с тялото на Мадлен Фавро, но в следващия момент се дръпна уплашено.

– Мамка му! – изкрещя. – Какво се е случило на тая?

Въпреки че бяха подготвени за гледката, им трябваха няколко секунди, за да се опомнят. Гамаш възвърна самообладанието си пръв:

– На какво ви прилича? – попита.

Лаборантът се приближи плахо, изви глава доколкото му бе възможно, и надникна в чувала.

– Проклет да съм – изпъшка. – Не знам, но със сигурност не искам да умра по този начин. – Погледна към главния инспектор. – Убийство?

– Умряла е от уплаха – обади се Никол, която стоеше като хипнотизирана. Не можеше да откъсне очи от това лице.

Мадлен Фавро се беше вцепенила в момент на писък. Очите ѝ бяха изцъклени, зъбите – оголени, устата – широко отворена и безмълвна. Беше ужасяваща гледка.

Какво можеше да причини такова нещо?

Гамаш се втренчи в трупа. Пое си дълбоко въздух и попита:

– Кога ще дойде доктор Харис?

Лаборантът погледна работния график.

– В десет – отговори рязко, може би за да компенсира за изпищяването си по-рано.

– Merci.

Гамаш излезе, следван от двамата си колеги и вонята на формалдехид.

* * *

Мирна, Лакост и Клара се насочиха направо към стълбите. Заради по-късите си крака Клара едва догонваше приятелката си, която вземаше две стъпала наведнъж. Стараеше се да върви точно зад Мирна с надежда духовете да грабнат първо нея. Освен ако не им излезеха в гръб... Погледна назад и в този момент се блъсна в задника на Мирна, която бе спряла рязко в коридора.

– Ако баща ми беше видял това, щеше да ни принуди да се оженим – отбеляза негърката.

– Добре, че още има мъже с такива традиционни разбирания.

Мирна бе спряла, защото Изабел Лакост, която вървеше напред, също спря. Рязко. Насред коридора.

Клара надникна иззад Мирна като зад щит. Стойката на полицайката издаваше силна тревога.

„О, боже – помисли си Клара. – Какво значи това?“

Лакост бавно тръгна напред. Другите две жени я последваха. Изведнъж Клара видя: парчета от жълта найлонова лента, разхвърляни по пода; жълти ивици, които висяха от касата на вратата.

Ограничителната лента не беше просто махната, дори не бе срязана. Раздрана беше. Нещо отчаяно е искало да излезе от стаята.

Или да влезе в нея.

През отворената врата Клара видя мрачното помещение. По средата на кръга от столове, върху наръсената сол, лежеше птичка – червеношийка.

Мъртва.

38 Прекрасно е! (фр.) – б. пр.

39 Полицай Лакост, нали? (фр.) – б. пр.

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА