Жестокият месец

– Обаче ефедринът е забранен в Канада. Здравното министерство го е изтеглило от пазара още преди години – изтъкна Лемио. – Забранен е също в Съединените щати и Великобритания.

– Защо? – попита Лакост.

Лемио отново погледна записките си. Не искаше да сгреши и една подробност.

– В САЩ са регистрирани сто петдесет и пет смъртни случая и над хиляда други нещастни случаи. Най-често инфаркти и инсулти. И не при възрастни хора. При младежи в отлично здраве. Назначено било разследване и то установило, че ефедринът наистина помага за изгаряне на мазнините, но освен това ускорява пулса и вдига кръвното.

– Освен това е причинил смъртта на двама спортисти – вметна Бовоар.

– Точно така. Един бейзболист и един играч на американски футбол. Точно тогава се е вдигнал големият шум. Назначено било ново проучване и станало ясно, че ефедринът влияе на сърцето, но предимно на хора, които вече имат сърдечни проблеми.

– Значи вдига кръвното налягане при всички – обобщи Бовоар, който обичаше ясните факти повече от всичко. – Но може да е смъртоносен само при хора със сърдечносъдови заболявания. Мадам Фавро имала ли е болно сърце?

– Не намерих такива лекарства в аптечката ѝ – отговори Гамаш. – Трябва да изчакаме доклада на патоанатома. Ще дойде по-късно днес.

– Чудя се колко хора знаят за ефедрина – каза Бовоар. – Аз не бях чувал, но и никога не съм бил на диета. Но сигурно повечето хора, които са се опитвали да отслабнат, са чували. Вие как смятате?

Погледна Лакост, която се замисли. Изабел се поставяше на диета от време на време. Като при повечето жени огледалото у дома ѝ изглеждаше криво: един ден я показваше дебела, друг – слаба.

– Мисля, че всеки, който редовно спазва диети, трябва да знае за ефедрина – изрече бавно. – Вманиачените на тема отслабване се интересуват от всякакви продукти, които могат да им помогнат.

– Значи търсим човек, който е на диета? – объркано попита Никол.

– Има обаче един проблем – изтъкна Лемио. – Няма откъде да си купи ефедрин. Нито тук, нито в Щатите.

– Наистина е проблем – призна Гамаш.

– Освен – обади се техникът, който по-рано бе прехвърлил информацията от фотоапарата на компютъра, и надникна иззад монитора – ако не си поръчаш по интернет. – Посочи екрана.

Всички станаха и се събраха около него.

На монитора имаше изкаран дълъг списък със сайтове, които предлагаха доставка на ефедрин за всеки, който бе достатъчно отчаян или достатъчно глупав, за да го взема.

– Обаче само ефедринът не е достатъчен – отбеляза Гамаш, като се изправи. – Когато веществото е попаднало в организма на жертвата, предпоставките са били налице, но убиецът е имал нужда от още нещо. Допълнителен стимул. Имението „Хадли“. – Всички се удивиха, когато той се обърна към Никол. – Ти беше права. Мадлен Фавро е умряла от уплаха.

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

Клара се облегна назад и посегна към чашата си. Пред нея бяха остатъците от закуската. Трохи. Чинията ѝ изглеждаше толкова самотна, че сложи две филийки в тостера.

С Мирна бяха останали в имението „Хадли“, докато полицай Лакост правеше каквото бе необходимо да се направи. Не достатъчно бързо, ако питаше тях. През повечето време Клара просто стоеше в стаята и гледаше птичката, свита на една страна с притиснати до гърдите крачета – почти като Мадлен, но в умален вариант. И с пера. Е, може би не съвсем като Мадлен. Но все пак имаше прилика. И двете бяха мъртви.

Въпреки че ѝ беше много жал за Мадлен, Клара не чувстваше вина за смъртта ѝ. Тази животинка обаче бе друго нещо. Знаеше, че е допринесла за гибелта ѝ. Онази нощ всички знаеха, че в стаята има птица. Всъщност точно затова бяха решили да проведат сеанса там – за да я спасят.

Но опитаха ли се? Не. Точно обратното. Клара се ужасяваше при мисълта, че птицата може да ги нападне. Вместо да се опита да я спаси, я бе намразила. Искаше птицата да умре, или поне да се махне, да не напада никого.

И ето я сега. Мъртва. Невръстната червеношийка. Мъничка, уплашена до смърт, вероятно бе пропаднала през комина от гнездото си и единственото, което искаше, бе да намери майка си и дома си.

Когато полицай Лакост най-сетне си свърши работата, трите жени се хванаха за ръце и се втренчиха в поръсената в кръг сол. И всяка мислено се обърна към Мадлен. Лакост бе видяла само зловещата ѝ обвивка, но Клара и Мирна си я спомняха жива. Весела и засмяна. Мадлен предразполагаше всеки. Грееше. Когато те слушаше, сякаш попиваше информацията с умните си очи. Живата Мадлен изглеждаше по-истинска. И така трябваше.

После Клара се сети за птичката и ѝ се извини, обеща следващия път да се постарае повече.

Това бяха най-спокойните мигове, които бе прекарвала някога в имението „Хадли“. И все пак никой не възрази, когато дойде време да си тръгват.

Тъкмо излизаха от къщата, когато Гамаш мина с колата и Лакост му помаха да спре. Другите две жени го поздравиха, след което се върнаха у Мирна. Върнаха бекона на печката да се пържи и Клара се обади на Питър да му каже къде е.

– Видя ли вестника? – попита я той.

– Не, бяхме заети с гонене на духове.

– При Мирна ли си? Стой там. Ей сега идвам.