Жестокият месец

Дали тази невзрачна дребна женица беше убийца? Може би. Със сигурност бе виновна за сеанса, който уби Мадлен. Впрочем той за малко не уби и него. Това ли беше намерението ѝ? Нима тази ужасна жена се опитваше да го убие? Той ли беше истинската ѝ мишена? Но на кого му е притрябвало да го убива?

Изведнъж се сети за доста дълъг списък – от момиченцето, което бе тормозил във втори клас, до приятелите, чиито рецепти бе откраднал. Да не говорим за злобните забележки, които бе изричал зад гърба им достатъчно силно, че да го чуят. Остроумни язвителни коментари. Компанията около него се забавляваше, а Габри се наслаждаваше на ефекта от думите си и се опитваше да не забелязва обидата, смайването и болката по лицата на хора, смятали го за приятел.

Нали затова с Оливие решиха да се преместят тук. Отчасти за да се махнат от кашата, която бяха забъркали в живота си дотогава, но също и за да живеят на място, където добротата надделява над многознайството.

Беше започнал нов живот тук, но може би сега миналото се завръщаше да го преследва. Може би един от ония стари педерасти го бе открил и платил на тази вещица да го погуби.

Да, това беше единственото разумно обяснение. Ако не го убиеше сега, а в присъствието на Гамаш едва ли би го направила, със сигурност щеше да го прокълне. Да направи така, че някоя част от него да изсъхне и падне. Дано само да не е косата му!

Жана се огледа и бавно тръгна по коридора към стаята си.

„Дали смята да се измъкне през прозореца в другия край?“ – питаше се Габри. Можеше да очаква такъв хитър ход от нея. Отвори вратата още малко и надникна. Котаракът се измъкна и наперено влезе в трапезарията.

– Отиваш при любовницата си, а, мръснико? – изсъска Габри. Беше убеден, че проклетият котарак на Оливие се е сдушил с Жана.

Каквото и да ставаше, не беше за добро. Изви глава и погледна зад вратата. Коридорът бе празен. Отвори вратата възможно най-малко, колкото да измъкне едрото си тяло (тоест доста широко) и излезе на пръсти в коридора. Прозорецът беше открехнат, но мрежата против насекоми си беше на мястото.

Габри си каза, че ще е в по-стратегическа позиция, ако застане на рецепцията. След около трийсет секунди зорко наблюдение реши да поиграе пасианс на компютъра, докато чака или Гамаш да дойде, или вещицата да го убие. Нямаше защо да скучае междувременно. Когато премести мишката, на монитора се отвори прозорец с картинка. Ефедрин, гласеше рекламата. Габри я прочете и се замисли дали да си поръча, но реши все пак да се обади на Оливие.

* * *

– Интересно дали го е прочел – измърмори Клара, като остави филийката. Най-сетне се чувстваше нахранена, даже преситена.

– Изглеждаше съвсем спокоен, когато го срещнахме тази сутрин – отбеляза Мирна.

– Едва ли би издал как се чувства, не мислите ли? – изтъкна Питър и взе филийката на Клара.

– Какво общо има със случая „Арно“? – попита Мирна. – Оттогава минаха години.

– Поне пет – съгласи се Питър.

Зае по-изправена поза на стола и опря ръце на масата в добре заучена спокойна стойка. Веднъж Рут го бе смъмрила, че е надменен педант. Питър знаеше, че не е права, но все пак се засегна. Оттогава се стараеше да не се държи твърде официално и високомерно, когато казва на хората неща, които може би не знаят: по какъв начин да режат правилно домат или как да държат вестник, или когато им даваше информация – по случая „Арно“, например.

Навремето бе изчел всичко за него. Нашумя много в новините и месеци наред бе тема номер едно.

– Сега си спомням – обърна се към него Мирна. – Беше се вманиачил по него.

– Не се бях вманиачил. Беше важен случай.

– Да, интересно беше – съгласи се Клара. – Разбира се, тогава още не познавахме Гамаш, но всички бяхме чували за него.

– Той беше една от звездите в полицията – вметна Мирна.

– До случая „Арно“ – уточни Питър. – Защитата го изкара лицемер, който преследва лична изгода. Жаден за почести и власт, но слабохарактерен. Воден от завист и горделивост.

– Точно така – съгласи се Мирна, която си спомни още подробности, след като се замисли. – Защитата не намекна ли също, че той е натопил Арно?

Питър кимна:

– Арно беше комисар в отдел „Тежки престъпления“. На процеса се разбра, че умишлено е спирал разследвания на сериозни случаи, дори на убийства.

– Особено когато жертвите са били индианци – кимна Мирна.

– Точно щях да го кажа. В крайна сметка Арно започнал да заповядва на най-приближените си колеги да убиват хора.

– Защо? – попита Клара, която не си спомняше подробности от толкова отдавна.

Мъжът ѝ сви рамене:

– Появиха се намеци в издания като това – вдигна вестника, който държеше, – че Арно просто е оставял престъпниците да се трепят помежду си, вместо да убиват невинни хора. В полза на обществото.

В хола на Мирна настъпи тишина. Тримата започнаха да си спомнят други шокиращи разкрития. Случаят беше още по-ужасен, защото квебекчани, както говорещите английски, така и франкофоните, имаха дълбоко уважение към местната полиция. До този случай. Процесът срещу Арно ги бе отблъснал.