Жестокият месец

Полицай Робер Лемио пъхна още цепеници в голямата черна печка по средата на чакалнята на бившата гара. Около него техници поставяха бюра и дъски за писане, инсталираха компютри и принтери. Помещението бе изгубило почти напълно първоначалния си вид, след като Канадските държавни железници го изоставиха. Ако не беше огромната пожарна кола, човек трудно можеше да се досети, че тук се помещава Доброволческата противопожарна команда на Трите бора. Служителите от полицията внимателно свалиха таблата за пожарна безопасност и плакатите с ликове на победители от Литературните награди на генерал-губернатора. На един от последните постери се мъдреше намръщеното лице на самия командир на доброволческия отряд: Рут Зардо. Беше направила физиономия, сякаш някой я е замерил с лайно.

Бовоар се бе обадил предната вечер – нареди на Лемио да отиде в Трите бора и да помогне за преустройването на мястото. Засега единственото, което младият мъж правеше, бе да не се пречка на работниците и да поддържа печката. Отбил се беше и през кафенето на Тим Хортън в Ковънсвил, за да вземе двойни кафета и понички за всички.

– Вече си тук. Това е добре – отбеляза Бовоар, когато влезе. С него беше Ивет Никол и двамата с Лемио се изгледаха на кръв.

Колкото и да напрягаше паметта си, не можеше да си спомни с какво е предизвикал такава враждебност у нея. Беше направил опит да се сприятелят. Така му бе наредил комисар Бребьоф. Да се сближи с всички. И той го бе направил. Откакто се помнеше, Лемио се сприятеляваше лесно с хората. Освен с нея. И това го дразнеше. Самата тя го дразнеше, може би защото показваше истинското си отношение към него, а това го смущаваше и ядосваше. Възприемаше я като представител на опасен непознат вид.

Усмихна ѝ се и полицайката му се озъби в отговор.

– Къде е шефът? – обърна се Лемио към Бовоар.

Около заседателната маса в средата на помещението бяха подредени в кръг пет бюра. На всяко имаше компютър, а техниците тъкмо свързваха телефоните.

– С полицай Лакост. Всеки момент ще дойдат. А, ето ги – каза Бовоар и кимна към вратата.

Гамаш влезе в стаята с палто и каскет, следван от Изабел Лакост.

– Имаме проблем – обяви главният инспектор, след като кимна на Лемио и свали каскета. – Седнете всички.

Екипът се събра около масата. Техниците, които до един познаваха Гамаш, се опитваха да вдигат възможно най-малко шум.

– Полицай Лакост – каза Гамаш.

Главният инспектор не си даде труд дори да съблече палтото си и Бовоар усети, че има нещо сериозно. Изабел Лакост, която носеше палто и гумени ботуши, свали тънките си ръкавици, опря длани на масата пред себе си и съобщи:

– Някой е влизал в онази стая в имението „Хадли“.

– На местопрестъплението ли? – попита Бовоар. Това почти никога не се случваше. Малко хора бяха толкова глупави. Инстинктивно погледна Никол, но реши, че е малко вероятно да е тя.

– Носех си комплекта за огледи, така че направих снимки и свалих отпечатъци. Когато криминалистите свършат с огледа, ще изпратя и тях в лабораторията. Но ето, погледнете това.

Включи цифровия фотоапарат и го подаде на колегите си. Заснетото щеше да се види много по-ясно, когато снимките се прехвърлят на компютър, но и така успя да стъписа полицаите. Гамаш, който вече бе прегледал кадрите, размени няколко думи с техниците и те веднага промениха приоритетите на задачите си.

За момент Бовоар занемя.

Лентата не беше просто скъсана, а раздрана. Жан Ги се ужаси от реакцията на собственото си тяло. Чувстваше се вцепенен, а главата му бе толкова лека, сякаш се бе откачила от врата и се носеше свободно из въздуха. Опита се да възвърне самообладанието си. Стисна силно юмруци и заби нокти в дланите си.

Това помогна.

– Какво е това? – попита Никол. – Изглежда, сякаш някой се е изсрал.

– Полицай Никол – смъмри я Гамаш, – имаме нужда от конструктивни, а не от детински забележки.

– Точно така изглежда – настоя тя и погледна Лемио и Лакост, които по никакъв начин нямаше да я подкрепят, дори да бяха съгласни с нея.

Бовоар обаче споделяше мнението ѝ. На пода в кръга от столове имаше тъмна купчинка. Приличаше на малко изпражнение. Дали беше мечешко? Това ли бе раздрало ограничителната лента? Скитаща мечка, влязла да се подслони в имението „Хадли“?

Изглеждаше логично.

– Птица е – поясни Лакост. – Малка червеношийка.

Бовоар бе доволен, че не се изказа неподготвен. Мечка. Птичка. Все тая.

– Горката – измърмори Лемио, за което получи свиреп поглед от Никол и лека усмивка от Гамаш.

– Този компютър е готов за работа, господин инспектор – извика един техник. Седна и протегна ръка. Лакост му подаде апарата и комплекта за снемане на отпечатъци.

След броени секунди отпечатъците бяха изпратени в Монреал, а снимките – изкарани на екрана. Един по един се включиха и всички останали компютри с една и съща смущаваща сцена на монитора като зловещ скрийнсейвър. Раздраната найлонова лента на преден план и мъртвата птичка отзад.

„Какво иска тази къща?“ – запита се Гамаш. Всичко, което влезеше в нея, или умираше, или се променяше завинаги.