Жестокият месец

Години са необходими, за да се получи такова израждане на емоциите. Години на сдържане, криене, оправдаване, подклаждане и най-сетне погребване на чувствата. Живи.

Докато един ден оттам изпълзи нещо ужасно.

Нещо, което има само една цел. Да убива.

Арман Гамаш откриваше убийците, като проследяваше дирята на изродените емоции.

До него Бовоар се размърда неловко. Не защото търпението му се бе изчерпало. Поне засега не беше. А понеже диванът, на който седяха, бе като живо същество и ги боцкаше с микроскопични иглички.

Хейзъл отвори очи и го погледна. Усмихна се благодарно на Гамаш, задето не я прекъсна.

Отгоре се чу думкане.

– Дъщеря ми Софи. Във ваканция е, върна се от университета.

– Тя също е била с вас на сеанса снощи, доколкото си спомням.

– Беше глупост, голяма глупост. – Хейзъл удари с юмрук по страничната облегалка на креслото. – Знаех си, че не трябва да ходим.

– Защо тогава отидохте?

– Не отидох на първия и се опитах да разубедя Мадлен...

– Първия ли? – сепна се Бовоар и моментално забрави за хилядите иглички, които се забиваха в задника му.

– Да, не знаехте ли?

Гамаш винаги се изненадваше и чувстваше известно безпокойство всеки път, когато хората автоматично приемаха, че полицията едва ли не трябва да знае всичко от самото начало.

– Разкажете ни, моля.

– В петък вечерта имаше друг сеанс. На Разпети петък. В бистрото.

– И мадам Фавро е присъствала на него?

– Заедно с куп други хора. Тогава не се случило нищо особено, затова решили да направят друг. Този път на онова място.

Гамаш се запита дали Хейзъл Смит умишлено не спомена имението „Хадли“ по име. Като актьорите, които наричаха „Макбет“ шотландската пиеса.

– Преди в Трите бора правени ли са много спиритически сеанси? – попита детективът.

– Не, доколкото знам.

– Тогава защо е имало два за един уикенд?

– Заради онази жена!

За момент спокойната фасада на Хейзъл се пропука и тя извърна поглед. На лицето ѝ пролича гняв.

– Коя жена, мадам? – настоя Гамаш, въпреки че знаеше отговора.

Игличките продължиха да се забиват още по-дълбоко в задника на Бовоар.

– Защо сте тук? – попита Хейзъл. – Да не би Мадлен да е била убита?

– Коя жена имахте предвид? – настоятелно повтори Гамаш.

– Онази вещица. Жана Шове.

„Всички пътища водят към нея“ – помисли си детективът. Но къде беше тя?

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

Гамаш отвори стаята на Мадлен Фавро. Това щеше да е най-близкото му запознанство с жената.

– Е, убита ли е? – Думите дойдоха от коридора на горния етаж.

– Вие сигурно сте Софи – каза Бовоар и се приближи към младата жена, задала въпроса. Косата ѝ беше още мокра от банята и дори от няколко крачки той долови свеж плодов аромат на шампоан.

– Познахте – усмихна се момичето. Наклони глава на една страна и му подаде ръка.

Софи Смит беше стройна и загърната в бяла хавлия. Бовоар се запита дали младата жена подозира какъв ефект му оказва това облекло.

Вероятно да. Младият инспектор също се усмихна.

– Споменахте убийство – добави сериозно, сякаш въпросът ѝ му се стори подозрителен. – Често ли ви хрумват опасни мисли?

Софи се изсмя, сякаш Бовоар бе казал нещо едновременно неприлично и остроумно, и го сръга игриво.

Гамаш остави Жан Ги да упражнява съмнителния си чар върху момичето и влезе в стаята на Мадлен.

* * *

В спалнята ухаеше леко на парфюм, или по-скоро на тоалетна вода. Нещо едва доловимо и изтънчено. Не натрапчивата предизвикателна миризма на младата жена, която бе усетил в коридора.

Гамаш се завъртя и се огледа. Стаята бе малка и светла дори на отслабващите слънчеви лъчи. Стените бяха боядисани в чисто, освежаващо бяло, а покривката на леглото бе плюшена, с характерните неравности. Леглото беше двойно (по-голямо едва ли щеше да се побере) и с месингова рамка. Беше красива антика и главният инспектор си позволи да погали за момент хладния метал с едрата си длан. На всяко от двете нощни шкафчета имаше лампа, на едното бяха струпани купчина книги и списания, а на другото бе сложен будилник. Цифровият дисплей показваше 16,19. Гамаш извади кърпичка от джоба си и през нея натисна копчето на алармата. Показа 7,00.

В гардероба имаше рокли, поли и блузи. Повечето – размер 12, една – размер 10. Най-горното чекмедже на чамовата ракла съдържаше бельо – чисто, но не сгънато, както и сутиени и чорапи. В другите чекмеджета имаше пуловери и няколко фланелки. Личеше, че жената, живяла тук, все още не е сменила зимните с летните дрехи. И никога нямаше да го стори.

* * *

– Е... – Бовоар се облегна на стената. – Разкажете ми за снощи.

– Какво искате да знаете?

Софи също се облегна на около трийсет сантиметра от него. Бовоар се почувства неловко, когато момичето навлезе в личното му пространство. Но все пак сам си го беше изпросил. Освен това беше по-добре, отколкото на бодливия диван.

– Защо отидохте на сеанса?

– Сериозно ли питате? От три дни съм тук, насред пущинака, с две дъртачки. Ако бяха предложили да се къпем в горещо олио, пак щях да отида.

Бовоар се засмя.