Жестокият месец

Докато гледаше как главният инспектор седи със затворени очи, извита назад глава и оголено гърло, толкова доверчив, Лемио се почуди за момент. Наистина ли бе вярно това, което му бяха казали за Гамаш? До неотдавна младият полицай боготвореше шефа си. При първото си посещение в централата на полицията като новобранец бе видял известния детектив да крачи по коридора, следван от няколко по-млади полицаи. Този човек разплиташе най-сложните и шокиращи случаи. И въпреки това му се усмихна и кимна за поздрав. В полицейската академия изучаваха разследванията му. Видели бяха как Арман Гамаш разобличава корумпирания комисар Арно. И го приветстваха, когато спаси честта на полицията.

Нещата обаче не винаги бяха такива, каквито изглеждаха.

– Нищо – каза Бовоар, като мина покрай Лемио и влезе в дневната.

Гамаш отвори очи и се обърна към двамата си колеги. Вгледа се в Лемио.

След секунда премигна и стана от креслото.

– Хайде, достатъчно почивахте. Да се хващаме на работа. Лемио, остани тук, Жана Шове може да се върне. А ние с теб – обърна се към Бовоар – отиваме при Хейзъл Смит.

Още докато гледаше как двамата инспектори отиват към колата, Лемио натисна копчето за бързо набиране на телефона си.

– Комисар Бребьоф? Лемио се обажда.

– Нещо ново? – попита уверен глас от другата страна на линията.

– Две неща, които може да са полезни.

– Добре. Появи ли се полицай Никол?

– Още не. Да попитам ли за нея?

– Не ставай глупак! Разбира се, че не! Разкажи ми всичко.

* * *

От другата страна на линията последва пауза. В кабинета си Бребьоф стисна зъби. Не беше търпелив човек, макар че дълго бе чакал, за да съсипе Гамаш. Бяха израснали заедно, постъпили бяха в полицията заедно, издигнали се бяха заедно в ранг. И двамата кандидатстваха за поста комисар. Бребьоф си го спомняше със задоволство. Този спомен бе като малко лакомство, което пазеше в дълбините на съзнанието си, и му се наслаждаваше в моменти на стрес. Сега отново го направи. Бавно свали маската на усмихнат, съпричастен, насърчаващ приятел, която надяваше в присъствието на Гамаш. И после извади прекрасния неочакван подарък. Той бе победил. Спечелил бе повишение пред великия Арман Гамаш. И за известно време това му бе достатъчно. До случая „Арно“. Бребьоф бързо уви лакомството в опаковката му и изпрати носещата наслада мисъл в дълбините на паметта си. Сега трябваше да се съсредоточи, да внимава.

– Нали знаеш защо го правим, младежо?

– Да, господин комисар.

– Не позволявай да те омае, да те заблуди. Повечето хора се подлъгват така. Комисар Арно го стори и виж какво му се случи. Трябва да се съсредоточиш, Лемио.

Младият полицай разказа за събитията през деня и Бребьоф се замисли за момент.

– Искам да направиш нещо – каза след малко. – Има известен риск, но не мисля, че е голям. – Даде указания на Лемио, после добави с мек глас: – Тази афера скоро ще свърши и когато това стане, полицаите, имали куража да отстояват убежденията си, ще бъдат възнаградени. Ти си храбър младеж и повярвай ми, знам колко ти е трудно.

– Да, господин комисар.

Бребьоф затвори. След края на тази интрига трябваше да реши какво да прави с Робер Лемио. Младият полицай бе твърде впечатлителен.

* * *

Лемио затвори. Усещаше нещо сранно в гърдите си. Не стягането, което чувстваше, откакто комисар Бребьоф поиска помощта му, а облекчение, еуфория.

Нима големият началник му предлагаше повишение? Можеше ли хем да постъпи по най-правилния начин, хем да извлече полза? Колко далеч можеше да стигне? В крайна сметка май всичко щеше да се нареди.

* * *

Хейзъл Смит чакаше Мадлен да се прибере у дома. Всеки шум от стъпки, всяко изскърцване на дъските или на брава предвещаваше появата ѝ.

Но тя не се появяваше. Всяка минута от този ден Хейзъл губеше Мадлен отново и отново. Вратата на дневната се отвори и тя вдигна очи. Очакваше да види веселото лице на Мад и поднос с чай – защото все пак беше време за чай. Вместо това видя веселото лице на дъщеря си.

Софи влезе с голяма чаша червено вино в ръка и предпазливо се промъкна до дивана през задръстената с вещи стая.

– Какво има за вечеря? – попита, като се настани на креслото и взе да чете списание.

Хейзъл се втренчи в тази непозната. Имаше чувството, че снощи е изгубила и двете. Мадлен бе мъртва, а Софи – обладана. Не беше същото момиче. Какво се бе случило с мрачната, самовлюбена Софи?

Сега пред нея седеше едно грейнало същество. Като че ли духът на Мадлен бе влязъл в нея. Само че без сърцето. Без душата. Софи не излъчваше радост, любов или топлина.

А щастие. Мадлен бе мъртва – застигнала я бе ужасна, зловеща смърт. И Софи беше щастлива.

Което плашеше Хейзъл почти до смърт.

* * *

Бовоар шофираше, а Гамаш следеше пътя. Опитваше се да се ориентира по картата, докато колата подскачаше по изровения, осеян с дупки път. Не виждаше нищо освен тресящи се линии и точки. Голям късмет, че не страдаше от морска болест.

– Трябва да е ей тук, след завоя. – Гамаш сгъна картата и погледна напред. – Внимавай!

Бовоар завъртя рязко кормилото, но все пак минаха през дупката.

– Карах си много добре, докато не гледахте пътя.