Жестокият месец

– Клара Мороу се обади да чуе как съм и предложи да донесе храна. Каза, че може да намине.

– Можех аз да ви донеса храната. Съжалявам – каза Гамаш, докато се опитваше да съблече палтото си, без да фрасне Бовоар, който бе притиснат до затворената врата. Няколко книги паднаха от етажерката и главният инспектор одраска кокалчетата на ръката си в гардероба, но най-накрая успя.

– Няма нищо – отвърна Хейзъл, взе палтото му и се опита да отвори гардероба. – Казах ѝ, че си имаме достатъчно. Всъщност нямам много време. Горката стара мадам Тюкот наскоро претърпя инсулт и трябва да ѝ занеса нещо за вечеря.

Влязоха в къщата.

Минаха през трапезарията едва-едва и когато най-сетне се добраха до дневната, Гамаш се почувства като пътешественик, който е дошъл да изследва тайнствените кътчета на Черния континент. Надяваше се да успеят да се установят на лагер за известно време тук. Ако разчистеха достатъчно място.

В малката стая имаше два дивана (единият бе най-големият, който детективът бе виждал някога), различни столове и маси. Тухлената къщичка бе претъпкана, задръстена и тъмна.

– Тук е уютно – каза домакинята, когато тримата се настаниха. Гамаш и Бовоар заеха дивана, тя – износеното кресло насреща.

В краката си жената имаше торбичка с неща за кърпене. Това бе нейното кресло, досети се Гамаш. Но не беше най-доброто място за сядане в стаята. Имаше друго до камината и то бе празно. На масичката в съседство, под настолна лампа, бе оставена отворена книга. Авторът ѝ беше квебекски писател, който Гамаш обожаваше.

Мястото на Мадлен Фавро. Най-хубавото в стаята. Как го бяха решили? Дали сама се беше настанила там? Дали Хейзъл ѝ го беше предложила? Дали Мадлен Фавро е била агресор? Дали Хейзъл беше професионална жертва?

А може би просто са решавали нещата по приятелски и са се редували на най-хубавото място.

– Не мога да повярвам, че вече я няма – призна Хейзъл. Отпусна се на креслото, сякаш краката ѝ изведнъж омекнаха.

Скръбта има това свойство, помисли си Гамаш. Човек не губи просто някой от любимите си хора. Губи сърцето си, спомените си, смеха си, ума си, дори костите му изневеряват. Постепенно си възвръща всичко, но то вече е различно. Преподредено.

– Отдавна ли познавате мадам Фавро?

– Откакто се помня. Бяхме съученички в гимназията. През първата година живеехме в една стая в общежитието и се сприятелихме. Аз бях малко срамежлива, но тя ме предразположи някак. С нея животът ми стана по-лесен.

– В какъв смисъл?

– Благодарение на приятелството, инспекторе. Достатъчно е да имаш един приятел и животът ти става много по-различен.

– Сигурно и преди сте имали приятели.

– Така е, но не като Мадлен. Когато тя ти е приятелка, се случваше магия. Светът ставаше по-светло място. Разбирате ли какво искам да кажа.

– О, да – кимна Гамаш. – Сякаш някакво було се вдига.

Хейзъл се усмихна благодарно. Инспекторът я разбираше. Но сега булото като че ли започваше бавно да се спуска отново. Мадлен бе починала наскоро, но мракът настъпваше, а с него – и празнотата. Засенчваха хоризонта ѝ.

Едната бе мъртва, другата остана. Отново сама.

– Но не винаги сте живели заедно, нали?

– О, не. – За своя изненада Хейзъл дори се засмя. Може би мракът бе само далечна заплаха. – След гимназията всяка пое по своя път, но преди няколко години пак се срещнахме. Станаха почти пет години, откакто живее тук.

– Госпожа Фавро била ли е някога с наднормено тегло?

Гамаш беше свикнал хората да реагират с недоумение на въпросите му.

– Мадлен ли? Доколкото ми е известно, никога. След гимназията беше качила няколко килограма, но това беше преди повече от двайсет години. Нормално. Никога не е била дебела.

– Все пак известно време не сте се виждали.

– Да, така е.

– Защо мадам Фавро дойде да живее с вас?

– Бракът ѝ се провали. И двете бяхме сами. Затова решихме да се съберем. Тогава тя живееше в Монреал.

– Трудно ли беше да ѝ освободите място?

– Много дипломатичен въпрос, инспекторе – усмихна се Хейзъл и Гамаш осъзна, че я харесва. – Ако беше дошла дори с една клечка за зъби, щяхме да имаме проблем. За щастие, не носеше нищо. Мадлен донесе само себе си и това бе достатъчно.

Ето на. Проста, непринудена, интимна. Любов.

Хейзъл затвори очи и отново се усмихна. Изведнъж обаче сключи вежди.

Атмосферата в стаята стана тягостна. На Гамаш му се прииска да хване жената за ръце и да я успокои. Всеки друг детектив в полицията би го сметнал не просто за слабост, а за чиста лудост. Арман Гамаш обаче знаеше, че това е единственият начин да разкриеш убиец. Главният инспектор изслушваше хората, водеше си записки, събираше веществени доказателства като всичките си колеги. Но правеше още нещо.

Събираше чувства. Колекционираше емоции. Защото всяко убийство има дълбоко човешка страна. Не се корени в действията, а в чувствата на хората. Защото оттам започва всичко. Чувства, които някога са били човешки и естествени, се изкривяват. Израждат се. Вкисват се, загниват и накрая разяждат съда, в който са побрани. Докато човешкото съвсем се изгуби.