Жестокият месец

Беше готова да го направи в името на полицията. Щеше да го стори заради шефа си, когото едновременно обожаваше и мразеше. И щом погледна красивото лице на инспектор Бовоар, почервеняло и разярено, се убеди, че се е справила добре.

– Мадлен се върна в Монреал и завърши химиотерапията – продължи Хейзъл след неловка пауза. – Но после идваше всеки уикенд. Не беше щастлива с мъжа си. Нямаха деца.

– Защо не е била щастлива?

– Каза, че просто са се отчуждили. А и мислеше, че мъжът ѝ не понася да живее с преуспяваща съпруга. Тя се справяше добре с всичко, което подхване. Винаги. Такава беше моята Мадлен.

Хейзъл погледна Бовоар като горда майка. Инспекторът си каза, че би могла да е добра майка. Добра и любяща. Подкрепяща. И все пак точно тя бе отгледала разглезеното момиче горе. Някои деца просто са неблагодарни.

– Сигурно е трудно – вметна Хейзъл.

– Кое? – сепна се Бовоар, вглъбен в собствените си мисли.

– Да живееш с човек, който винаги преуспява. Особено ако ти самият не си уверен в себе си. Мисля, че мъжът на Мад е бил неуверен. Вие как смятате?

– Знаете ли къде можем да го открием?

– Все още е в Монреал. Името му е Франсоа Фавро. Приятен човек. Виждали сме се няколко пъти. Мога да ви дам адреса и телефона му, ако искате.

Хейзъл стана и отиде до раклата. Разрови горното чекмедже с гръб към полицаите.

– Защо отидохте на втория сеанс, мадам Смит?

– Мадлен ме покани – отговори Хейзъл, докато разместваше някакви листове.

– На първия също ви е поканила, но вие не сте отишли. Защо на втория?

– А, намерих го. – Хейзъл се върна и подаде на Бовоар бележник, който той връчи на Никол. – Какво питахте, инспекторе?

– За втория сеанс, мадам.

– А, да. Ами, доколкото си спомням, имаше комбинация от фактори. Първо, Мадлен, изглежда, се беше забавлявала на първия. Каза, че било глупаво, малко като в увеселителен парк. Сещате се, както някога ходехме да се спускаме с влакчето и в къщата на ужасите, за да се плашим. Прозвуча ми забавно и дори съжалих, че съм пропуснала първия сеанс.

– А Софи?

– Тя беше „за“ от самото начало. Малко развлечение в нашето „скучно село“, както се изрази. Цял ден чакаше с нетърпение да дойде моментът.

Развълнуваното лице на Хейзъл бавно помръкна. Бовоар почти успя да проследи по изражението ѝ как спомените от фаталната нощ преминават през съзнанието ѝ, докато образът на живата Мадлен се смени с този на мъртвата.

– Кой би могъл да има мотив да я убие – попита Бовоар.

– Никой.

– Някой е имал.

Инспекторът се опита да придаде на заключението си възможно по-меко звучене, както би сторил Гамаш, но то прозвуча като обвинение дори в собствените му уши.

Хейзъл грациозно размаха ръце пред себе си, сякаш дирижираше или внимателно улавяше думите във въздуха:

– Мадлен беше слънчев човек. Когато влезеше в нечий живот, донасяше светлина в него. И не го правеше нарочно. – Посочи към полка от тенджери. – Аз тичам насам-натам и помагам на хората, без да са ме молили. И знам, че понякога е дразнещо. Мадлен караше другите да се чувстват по-добре, като просто им обръщаше внимание. Трудно е да се обясни.

„И все пак ти си жива, а тя е мъртва“ – помисли си Бовоар.

– Предполагаме, че Мадлен е поела ефедрина по време на вечерята. Оплаквала ли се е от храната?

Хейзъл се замисли, но поклати глава.

– Изобщо оплаквала ли се е от нещо в онази нощ?

– Не. Изглеждаше щастлива.

– Разбрах, че е излизала с мосю Беливо. Какво мислите за него?

– О, харесвам го. С жена му бяхме приятелки. Тя почина преди близо две години. После двете с Мадлен едва ли не го осиновихме. Смъртта на Жинет го съсипа.

– Но май лесно я е преодолял.

– Да, да, така изглежда – съгласи се Хейзъл с малко по-голяма готовност от необходимото.

Бовоар се запита какво се крие зад нейното малко, спокойно и тъжно лице. Какво ли бе истинското мнение на Хейзъл Смит за мосю Беливо?

48 Франсис Паркман-син (1823–1893) – американски историк и автор. – б. р.

49 Ако обичате (фр.). – б. пр.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА

Гамаш обикаляше кухнята на имението „Хадли“ и си пееше. Тананикането не беше нито достатъчно силно, за да уплаши духовете, нито достатъчно мелодично, за да го успокои. Но беше човешко и естествено и му правеше компания.

Главният инспектор излезе от кухнята и от зоната си на комфорт. Застана пред затворена врата. Като човек, разследващ убийства, винаги се боеше от затворени врати, както в буквалния, така и в преносния смисъл, макар да знаеше, че отговорите обикновено се крият точно зад тях.

Но понякога отзад дебнеше нещо друго. Нещо старо и гнило, изкривено от времето и нуждата.

Гамаш знаеше, че хората са като къщи. Весели и лъчезарни или пък мрачни. Някои бяха хубави отвън и окаяни отвътре. А понякога домовете с най-непривлекателна външност се оказваха топли и уютни.

Знаеше също, че първите няколко стаи са за показ. За да види истинската същност на жилището, трябваше да навлезе по-навътре. Накрая неизбежно попадаше в последната стая – онази, която държим заключена с резета и решетки дори от самите себе си. Най-вече от себе си.