Жестокият месец

Тъкмо тази стая Гамаш търсеше при всяко разследване. Там се пазеха тайните. Там чакаха чудовищата.

* * *

– Какво чакаш, та не се обаждаш? – прозвуча гневният глас на Мишел Бребьоф. Комисарят не обичаше да чака, още по-малко някакъв си нисш служител, който не му вдига. – Не се ли сети, че съм аз?

– Знаех, че сте вие, но не можех да вдигна. Зает бях.

Робер Лемио вече не звучеше угоднически. От последния им разговор в кабинета на комисаря нещо се беше променило. Силите някак се бяха разместили и Бребьоф не можеше да разбере как. Нито защо. И не знаеше какво да прави.

– Да не се повтаря. – Каза го като предупреждение, но прозвуча кисело и капризно. Лемио затвърди позицията си, като не коментира. – Къде си сега? – попита комисарят.

– В имението „Хадли“. Гамаш претърсва останалата част на къщата, а аз съм в стаята на убийството.

– Близко ли е до разрешаване на случая?

– Шегувате ли се? Допреди минути говореше с умрели пилци. Главният инспектор е много далеч от разплитане на случая.

– А ти?

– Какво аз?

– Разкри ли кой е убил жената?

– Това не ми влиза в работата, забравихте ли?

Главен комисар Бребьоф забеляза, че що се отнася до това кой командва, Лемио е изоставил всички преструвки. Дори бе спрял да използва уважителното „господин комисар“. Любезният, мек, амбициозен, но глупавичък млад полицай се бе превърнал в нещо съвсем друго.

– Как се справя полицай Никол?

– Пълна катастрофа. Не знам защо искахте да участва.

– Има причина.

Бребьоф бавно отпусна раменете си, които несъзнателно бе свил почти до ушите. Имаше поне една тайна от Лемио. Ивет Никол.

– Чуйте, трябва да ми кажете защо е тук – настоя младият мъж. След кратка пауза добави: – господин комисар.

Бребьоф се усмихна самодоволно. Жива и здрава да е полицай Никол. Окаяната, неориентирана полицай Никол.

– Главният инспектор видя ли вестника?

Последва кратка пауза, докато Лемио превключи от темата за Ивет Никол.

– Да. Говори за статията на обяд.

– И?

– Не изглеждаше притеснен. Дори се засмя.

„Засмял се е – помисли си Бребьоф. – Подложен е на директна, лична атака, а му е смешно.“

– Няма проблем. Очаквах го.

Наистина го очакваше. Но се надяваше на друго. В мечтите си виждаше познатото лице смаяно и наранено. Дори си беше представял как Гамаш се обажда на най-добрия си приятел за подкрепа и съвет. И какъв съвет само бе готов да му даде Мишел Бребьоф! „Не им позволявай да те победят, Арман. Съсредоточи се върху разследването и остави останалото на мен.“

Гамаш щеше да се успокои, уверен, че най-добрият му приятел ще го защити. Щеше да насочи цялото си внимание върху разкриването на убиеца и нямаше да види какво се промъква зад гърба му. От дългата, тъмна сянка, която сам бе създал.

* * *

Гамаш вече бе претърсил таванското помещение. Подплаши няколко прилепа с фенера си, а с тях – и себе си. Огледа всички спални, бани и килери. Пресече решително оплетената в паяжини дневна с масивна полица и орнаменти на камината и влезе в трапезарията.

Там се случи нещо странно. Изведнъж долови апетитния аромат на току-що приготвена вечеря. Миришеше на печено месо със сос, картофи и сладки репички. Дори подуши карамелизираните лукчета, пресния, все още топъл хляб и червеното вино.

Чу смях и говор. Спря се като хипнотизиран насред тъмното помещение. Дали къщата се опитваше да го съблазни? Да притъпи бдителността му? Тази опасна сграда може би знаеше какъв ефект има върху него миризмата на храна. Но от друга страна, остана със странното усещане за вечеря, приготвена преди дълги години за хора, отдавна починали и погребани. Хора, които някога са били щастливи тук. Беше само въображение, знаеше го. Само въображение.

Гамаш излезе от столовата. Ако в къщата имаше нещо или някой, знаеше къде ще го намери.

В мазето.

Хвана дръжката. Беше керамична и студена. Вратата се отвори със скърцане.

* * *

– А, ето ви! – Изабел Лакост махна за поздрав на Бовоар и се направи, че не забелязва Никол. – Как мина?

– Взехме това. – Инспекторът хвърли на масата годишника на Мадлен и разказа какво са научили от Хейзъл и Софи.

– Как мислиш? – попита Лакост, след като се замисли върху чутото. – Софи обичала ли е Мадлен, или я е мразила?

– Не знам. Сложно е. И двете са еднакво вероятни.

Лакост кимна:

– Много момичета си харесват някоя по-възрастна жена. Учителка, писателка, спортистка. Аз например харесвах Хелън Келър50.

Бовоар не беше чувал името, но идеята за страстна връзка между Лакост и тази дама го накара да спре за момент, докато събличаше якето си. Представи си лъщящите им от пот сплетени тела...

– Била е сляпа и глуха – уточни Лакост, тъй като го познаваше достатъчно добре, за да предугади реакцията му. – И е покойница.

Това определено промени фантазията му. Жан Ги премигна, за да пропъди образите.

– Каква партия само.

– Освен това е била гениална.

– Но е покойница.

– Така е. Опасявам се, че това малко осакати връзката ни. Но все още я обожавам. Удивителна жена. Нейни са думите: Всичко има своите чудеса, дори мракът и тишината. – Лакост се усети. – Та, за какво приказвахме?