Жестокият месец

– Ани се обади преди малко. Видяла е статията и каза да ти предам, че те обича. Добави също, че ако искаш да убиеш някого, тя ще го направи вместо теб.

– Колко мило.

– Какво ще правиш сега? – попита Рен-Мари.

– Честно казано, мислех да не ѝ обръщам внимание.

Последва кратка пауза.

– Чудя се дали да не се обадиш на Мишел.

– Бребьоф ли? За какъв дявол?

– Ами, след първата статия и аз не мислех, че има нужда, но сега се питам дали нещата не отиват твърде далеч.

– Първата статия ли? Какво искаш да кажеш?

Светлината на фенерчето му премигна. Гамаш го разтръска и лъчът отново се усили.

– Снощният вестник. Ранното издание на „Журнал де ну“. Арман, не го ли видя?

Фенерчето изгасна. След няколко секунди пак светна, но вече съвсем слабо. Главният инспектор отново чу изскърцване. Този път зад себе си. Завъртя се и насочи фенерчето към стълбата, но беше празна.

– Арман?

– Слушам те. Разкажи ми за статията.

Докато слушаше, мъката на имението „Хадли“ го обгърна. Пропълзя зад него и изяде последната му светлина. Остави го в пълен мрак в самата утроба на старата къща.

* * *

– Индианците се избиваха едни други, но това не стигаше на Арно – продължи Бовоар. С Лакост вървяха рамо до рамо в избледняващата вечерна светлина. – Наредил бе на двамата си най-близки подчинени да обикалят резерватите и да подклаждат размирици. Агенти провокатори.

– И после?

Беше почти непоносимо, но тя трябваше да знае. Да чуе за всички ужасни неща, докато се разхожда в спокойната гора.

– После Пиер Арно заповяда на хората си да убиват.

На Бовоар му беше трудно да го изрече. Спря и се взря навътре в гората. След малко бученето в ушите му спря и той отново чу песен. На червеношийка? Сойка? Бор? Това ли правеше Трите бора толкова забележително място? Дали трите грамадни дървета по средата на затревения селски площад пееха понякога? Прав ли беше Жил Сандон?

– Колко са били убитите?

– Хората на Арно не водели статистика. Екип на полицията все още издирва всички останки. Ликвидирали са толкова много, че не си спомняха къде са заровили всички тела.

– Как така никой не е разбрал? Близките на жертвите не са ли се оплаквали?

– На кого да се оплачат?

Лакост наведе глава и се загледа в земята под краката си. Предателството беше пълно.

– На полицията – прошепна.

– Една майка от племето кри не се отказала. Три месеца продавала стари велосипеди и собственоръчно плетени шапки и ръкавици, докато събрала достатъчно пари за самолетен билет. Еднопосочен. До град Квебек. Нарисувала плакат и отишла да протестира пред местното правителство. Стояла цял ден пред сградата на парламента, но никой не ѝ обърнал внимание. Накрая охраната я изгонила, но тя се върнала. Ходела там всеки ден в течение на месец. Спяла на пейка в парка. И всеки ден я гонели.

– От парламента? Нямат право да я гонят. Нали е обществена собственост.

– Всъщност не била пред сградата на парламента. Мислела, че е там, но ходела да протестира пред хотел „Шато Фронтенак“. Никой не ѝ казал. Никой не ѝ помогнал. Всички ѝ се присмивали.

Лакост добре познаваше град Квебек. Представи си внушителния хотел с кули като на замък, който се издигаше на скалистия бряг на река Сейнт Лорънс. Разбираемо беше човек, който не познава града, да сбърка, но там със сигурност имаше надпис. Със сигурност е могла да попита някого. Освен ако...

– Не е знаела френски.

– Нито английски. Само кри – потвърди Бовоар.

Настъпи тишина и Лакост си представи великолепния хотел, а Бовоар – дребната, сбръчкана старица с блестящи очи. Майка, която отчаяно искала да разбере какво е станало със сина ѝ, но нямала думи да попита.

– Какво се случило после? – попита Лакост.

– Не се ли досещаш?

Отново спряха и Бовоар се вгледа в разтревоженото изражение на Изабел Лакост. Изведнъж лицето ѝ се проясни.

– Главен инспектор Гамаш я е намерил.

– Случайно отседнал в „Шато Фронтенак“ – обясни Бовоар. – Видял жената, когато излизал сутринта, и забелязал, че е още там, когато се прибрал по-късно. Заговорил я.

Лакост си представи сцената. Как началникът ѝ, едър и вежлив, отива при самотната индианка. Жената сигурно го е погледнала със страх, помислила го за поредния чиновник, дошъл да я изгони, за да не се пречка пред погледите на порядъчните граждани. И сигурно не е разбрала какво ѝ говори Гамаш. Опитал е на френски, после на английски, а тя просто го е гледала неразбиращо и тревожно. Едно обаче сигурно е прозряла. Че той е добър човек.

– Плакатът ѝ, разбира се, бил на езика кри – продължи Бовоар. – Началникът я оставил и се върнал след известно време с чай, сандвичи и преводач от Центъра за туземни езици. Било ранна есен и седнали до фонтана пред хотела. Нали го знаеш?

– Онзи в парка? Под старите кленове? Много добре го знам. Винаги, когато съм в Стария Квебек, ходя там. Можеш да гледаш уличните артисти долу пред кафенетата.

Бовоар кимна.

– Да. Седнали там, пийнали чай и хапнали сандвичи. Началникът ми разказа, че старицата произнесла кратка молитва, преди да започне да се храни. Очевидно умирала от глад, но отделила време да се помоли.