Жестокият месец

– Не ви лъжа, господин главен инспектор, наистина. Знам, че звучи жалко, но се уплаших.

Гамаш мълчеше. „Нима този път номерът няма да мине?“ – запита се Лемио.

– Ох, голям съм некадърник! Първо тая работа с ефедрина, сега това...

– Беше грешка – изрече Гамаш малко по-меко.

Лемио пак спечели. Какво бе казал Бребьоф? „Всеки харесва разкаяли се грешници, а най-много от всички – Гамаш. Той вярва, че може да спаси давещите се. Твоята работа е да се давиш.“

Лемио успешно играеше ролята си. Умишлено бе оставил отворени страници за ефедрина на компютъра на Габри, за да го хванат и да му простят. Сега отново се остави да го хванат. Да вади оръжието си, бе голяма глупост, но все пак съумя да превърне грешката в предимство. И Гамаш, жалкият слаб Гамаш, пак му прости. Това бе най-големият наркотик за главния инспектор – слабостта. Той обожаваше да прощава.

– Намерихте ли нещо, господин главен инспектор?

– Не. Къщата не е готова да ни разкрие тайните си.

– Тайни? Къщата има тайни?

– Къщите са като хората, полицай Лемио. Имат тайни. Ще ти кажа нещо, което съм научил. – Гамаш понижи глас толкова, че младият полицай трябваше да напрегне слух, за да го чуе. – Знаеш ли кое ни съсипва?

Младежът поклати глава. Тогава в мрака и тишината чу отговора:

– Собствените ни тайни ни съсипват.

В този момент зад него леко изскърцване проряза тишината.

51 Еразъм Ротердамски (1466–1536) е бил виден мислител, философ и теолог. – б. р.

52 Аз съм (фр.). – б. пр.

ГЛАВА ТРИЙСЕТА

– После какво се случи? – попита Лакост.

Вече се връщаха към щаба. Излезли бяха изпод короните на дърветата и виждаха растящия буреносен облак. Вече заемаше една четвърт от небето. Напредваше бавно, но неумолимо.

– Pardon? – каза Бовоар, разсеян от облака.

– Главният инспектор. Имал е доказателства срещу Арно и другите. Какво е направил с тях?

– Не знам.

– О, я стига. Трябва да знаеш. Разказал ти е всичко друго. Историята на индианката не беше разкрита в съда.

– Не. Решили да я запазят в тайна, за да не пострада. Не трябва да казваш на никого.

Лакост понечи да възрази, че всеки, който би поискал да навреди на индианката, вече е зад решетките, но си спомни статията от сутрешния вестник. Явно все още имаше засегнати.

– Няма да казвам.

Бовоар кимна и продължи по пътя.

– Има още нещо – настоя Лакост, като го настигна. – Какво е то?

– Ивет Никол.

– Какво за нея?

Бовоар знаеше, че е отишъл твърде далеч. Предупреди се да спре. Но думите сами се изплъзнаха от устата му в отчаян опит да намери съмишленик, да срещне разбиране.

– Изпратена е от комисар Франкьор да шпионира главния инспектор.

Самите думи сякаш воняха.

– Merde! – възкликна Лакост.

– Merde – съгласи се Бовоар.

– Не, буквално. Лайно.

Лакост посочи земята. И наистина, отстрани на пътя имаше огромно, изпускащо пара изпражнение.

– Боже, отврат! – Бовоар вдигна крак. Меката италианска кожа на обувката бе омазана с мека, смрадлива субстанция. – Собствениците на кучета не са ли длъжни да чистят след любимците си?

Опита се да се избърше в пътната настилка, но я омаза и с кал освен с лайна.

– Не е кучешко лайно – обади се авторитетен глас.

Полицаите се огледаха, но не видяха никого. Бовоар надникна в гората. Нима някое от дърветата бе спряло да пее, за да им проговори? Нима първите думи, които чуваше от дърво в живота си, бяха „Не е кучешко лайно“? Обърна се и видя към тях да се приближават Питър и Клара Мороу. „Явно не“ – отговори си и се запита колко време са били там двамата и какво са чули.

Питър огледа внимателно изпражнението. „Само селянин може да се впечатлява толкова от лайна – помисли си Бовоар. – Селянин или родител.“

– Мечка – заяви Питър и се изправи.

– Ама ние минахме оттук преди няколко минути. Искате да кажете, че мечката е била зад нас?

„Нещо се опитват да ни бъзикат ли?“ – запита се полицаят. Но Клара и мъжът ѝ бяха абсолютно сериозни. Питър Мороу държеше навит на руло вестник.

– Главният инспектор наблизо ли е?

– Не, съжалявам. Мога ли да ви помогна?

– Рано или късно ще го прочете – каза Клара на Питър.

Питър кимна и подаде вестника на Бовоар.

– Прочетохме го сутринта – заяви инспекторът и му го върна.

– Погледнете по-добре.

Бовоар въздъхна и отвори вестника. Беше „Журнал де ну“, а не „Журне“, както бе очаквал. А на централно място имаше снимка на главния инспектор със сина му Даниел. Намираха се в каменна сграда. Приличаше на гробница. И Гамаш подаваше плик на Даниел. Под снимката пишеше: „Арман Гамаш дава плик на непознат мъж.“

Бовоар прегледа набързо статията, после се наложи да я прочете още веднъж, вече по-бавно. Беше толкова разстроен, че едва осмисляше написаното. Думите се размиваха, потъваха, давеха се в преливащия му гняв. Накрая Бовоар свали задъхан вестника и в този момент видя Гамаш да минава по моста с Робер Лемио. Погледите им се срещнаха и главният инспектор се усмихна радушно, но когато видя вестника в ръцете на по-младия си колега, усмивката му помръкна.

– Bonjour. – Гамаш се ръкува с Питър и леко се поклони на Клара. – Виждам, че сте прочели последните новини. – Кимна към вестника в ръцете на колегата си.