Жестокият месец

– А вие? – попита Бовоар.

– Не, но Рен-Мари ми го прочете по телефона.

– Какво ще правите сега? – Бовоар изрече думите, сякаш околните ги нямаше и единственото, което съществуваше, бяха главният инспектор и растящият буреносен облак зад него.

– Ще изчакам. – Гамаш кимна на другите и тръгна към щаба.

– Чакайте! – извика Бовоар и хукна след него. Препречи пътя на Гамаш на вратата. – Не можете да позволите да говорят такива неща за вас. Това е клевета. Най-меко казано. Боже мой, мадам Гамаш всичко ли ви прочете? Чуйте това! – Отвори вестника и зачете: – Квебекската полиция дължи на гражданите обяснение. Как един корумпиран служител все още е на работа? И то на влиятелен пост? По време на процеса „Арно“ стана ясно, че главен инспектор Гамаш също е бил замесен и е имал лични сметки за уреждане с началника си. Сега обаче, изглежда, самият той е влязъл в схемата. Кой е мъжът, на когото подава плика, какво има в него и за каква услуга му плаща?

Бовоар смачка вестника и погледна Гамаш в очите.

– Това е синът ви. Давате плика на Даниел. Нямат никакво основание да пишат такива клевети. Хайде, вземете телефона и се обадете в редакцията. Обяснете какво правите на снимката.

– Защо? – попита спокойно Гамаш. В очите му не личеше гняв. – За да измислят още лъжи? За да им покажа, че са ме засегнали? Не, Жан Ги. Фактът, че мога да опровергая обвиненията, не означава, че трябва да го сторя. Имай ми доверие.

– Все това повтаряте, сякаш е нужно да ми напомняте да ви вярвам. – Бовоар вече не се интересуваше кой може да ги чуе. – Колко пъти трябва да докажа лоялността си, преди да спрете да казвате „имай ми доверие“?

– Извинявай. – За първи път Гамаш видимо се смути. – Прав си. Не се съмнявам в теб, Жан Ги. Никога не съм се съмнявал. Имам ти доверие.

– И аз на вас – увери го Бовоар вече с по-спокоен глас.

За момент си представи, че Гамаш заменя тези думи с други, но знаеше, че и „Имам ти доверие“ е достатъчно. Погледна едрия мъж до себе си и осъзна, че той все още не е стъпил накриво. И не по неговите италиански обувки имаше размазано изпражнение.

– Правете каквото трябва. Аз съм зад вас.

– Благодаря ти, Жан-Ги. Сега трябва да се обадя на Даниел. В Париж става късно.

– Началник – намеси се Лакост, когато прецени, че е уместно. – Патоложката иска да поговори с вас. Каза, че ще ви чака в бистрото в пет.

Гамаш погледна часовника си.

– Открихте ли нещо в стаята, което би могло да обясни влизането с взлом?

– Не. А вие?

Какво да ѝ отговори? Че е открил скръб, страх и истина? „Собствените ни тайни ни съсипват“ – беше казал на Лемио. Гамаш бе излязъл от онова прокълнато мазе, обременен с нова тайна.

* * *

Жил Сандон прегърна един крак и започна да го гали. Мъчително бавно движеше грубата си ръка нагоре-надолу. При всяко движение преместваше дланта си по-нагоре, докато накрая достигна края на крака.

– Толкова си гладък – каза му, духна върху него и изтръска няколко микроскопични частици. – Чакай да те намажа. С прекрасно тунгово масло.

– С кого говориш?

Одил се опря на касата на вратата. Течността се завъртя в чашата ѝ; работилницата на Жил пред очите ѝ – също. Обикновено трансформираше гнева си във вино и го поглъщаше, но в последно време този трик не вършеше работа.

Жил вдигна очи стреснат, сякаш са го хванали да прави нещо унизително и сексуално. Износеното парче шкурка падна на пода. Мъжът подуши виното. Часът бе пет. Може и да не беше чак толкова лошо. Много хора пийват в пет. Все пак всеки знае прочутата квебекска традиция cinq à sept – „от пет до седем“.

– Говорех на крака – отвърна и за първи път думите му прозвучаха абсурдно.

– Не е ли глупаво?

Жил погледна крака, който трябваше да стане част от красива маса. Честно казано, никога не му беше хрумвало, че е глупаво. Не беше глупак и знаеше, че повечето хора не си говорят с дърветата, но смяташе, че това си е техен проблем.

– Работя по ново стихотворение. Искаш ли да го чуеш?

Без да изчака отговора му, Одил се отдели от касата на вратата и бавно, предпазливо тръгна към главния щанд на магазина. Върна се след малко с тетрадката си.

– Слушай.

Как често бедният човек

на страх и мъка се поддава,

със тръни пътя си нелек

посипва и той по-труден става.

– Чакай – добави, когато той равнодушно ѝ обърна гръб. – Има още. И остави това проклето нещо.

Жил наведе очи и осъзна, че е стиснал дървения крак, сякаш иска да го удуши. Пръстите му бяха побелели, като че ли кръвта се бе просмукала от тях в дървото. След момент на колебание грижливо положи крака на земята, върху купчина меки стърготини.