Жестокият месец

И не за него птици църкат,

ни жаби крякат във реката,

ни щъркът зарад него отърква

клюна си царствен във перата.

Одил го изгледа с мъдро изражение. Кимна няколко пъти, затвори бележника и изключително съсредоточено се върна в магазина. Жил я изпрати с поглед и се зачуди какво ли се опитва да му каже. Как бе възможно да разбира дърветата, а Одил – не?

Изведнъж се почувства неловко, сякаш го полазиха мравки. Вдигна дървения крак пред лицето си и вдиша дълбоко. Пренесе се отново в гората. В грижовната, бдителна гора. В безопасност. И все пак мислите му го върнаха към реалността.

Какво знаеше Одил? Нали „перата“ се използваха за писане. Да не би да планираше да напише нещо по-разбираемо за него? Да го предупреди ли искаше? Ако бе така, трябваше да я спре.

Замисли се, докато ритмично потупваше изящния дървен крак с дланта си.

* * *

Седнал на бюрото си, Арман Гамаш изглади намачкания вестник. До този момент само бе слушал други да му го четат и изживяването беше достатъчно шокиращо. Но когато погледна снимката, сърцето му се сви. Даниел бе хванал плика, който той самият го принуди да приеме. Даниел, красивият Даниел, едър и як. Не беше ли очевидно, че са баща и син? Редакторите нарочно ли си затваряха очите? Гамаш знаеше отговора. Някой ги подтикваше да не се вслушват в здравия разум.

Взе телефона и се обади на сина си.

* * *

Доктор Шарън Харис паркира пред бистрото. През прозорците видя семейство Мороу и още неколцина души, които бегло познаваше. Видя проблясващия огън зад решетката на камината и Габри, който държеше поднос с напитки и забавляваше група клиенти с развлекателен разказ. В следващия момент Оливие ловко взе подноса от ръцете му и занесе напитките при друга група. Габри седна, кръстоса дебелите си крака и продължи да разказва. На доктор Харис ѝ се стори, че го видя да отпива от чуждо уиски, но не беше сигурна. Обърна се и се загледа към селото. Прозорците на къщите започваха да светват и във въздуха се разнасяше уханието на горящи цепеници. Трите огромни бора насред площада хвърляха дълги сенки. Погледна небето. Стъмваше се, но не само заради настъпващата нощ. Доктор Шарън Харис бе чула прогнозата, докато пътуваше насам, и дори метеорологичната служба изглеждаше изненадана от внезапно появилите се буреносни облаци. Но какво носеха? Синоптиците не знаеха. В този сезон можеше да е всичко – дъжд, суграшица, сняг.

Тъй като не видя главен инспектор Гамаш в бистрото, доктор Харис реши да седне на пейка на площада и да подиша чист въздух. Когато се настани, погледна под пейката и нещо привлече вниманието ѝ. Вдигна го, разгледа го и се усмихна.

Отсреща вратата на Рут Зардо се отвори и възрастната жена се показа навън. Спря на прага и Харис остана с впечатление, че жената говори на невидим човек. След малко старицата закуцука надолу по стълбите и когато слезе, отново каза нещо на призрачния си спътник.

„Накрая съвсем се е чалнала – помисли си съдебната лекарка. – Мозъкът ѝ е изфирясал от толкова стихоплетстване.“

Рут се обърна и направи нещо, което ужаси патоложката (Харис познаваше твърде слабо тази мизантропка) – усмихна се и ѝ помаха. Съдебната лекарка също ѝ махна и се запита що за зловещ план е замислила старицата, за да е толкова щастлива. После видя причината.

Старицата закуцука през улицата и след нея като на опашка тръгнаха две птичета. Едното размахваше крилца, другото леко накуцваше и изоставаше. Рут спря да ги изчака, после пак тръгна, но по-бавно.

– Симпатично семейство – отбеляза Гамаш и седна до Харис на пейката.

– Вижте какво открих.

Доктор Харис разтвори ръката си и там, върху дланта ѝ, Гамаш видя мъничко яйце. Беше синьо като яйце на червеношийка, но не съвсем. Имаше също зелени и розови шарки, толкова сложни и деликатни, че се наложи инспекторът да си сложи очилата, за да ги оцени напълно.

– Къде, за бога, го намерихте?

– Тук, под пейката. Представяте ли си? Мисля, че е дървено.

Подаде му яйцето. Гамаш го вдигна на височината на лицето си и се втренчи в него така съсредоточено, че очите му се кръстосаха.

– Красиво е. Интересно откъде се е взело.

Доктор Харис поклати глава:

– Невероятно място. Как ще обясните съществуването на село като Трите бора, където поетеси разхождат патета, а произведения на изкуството падат от небето?

При споменаването на небето и двамата се взряха в буреносния облак, затулил почти наполовина небосклона.

– Не очаквам да срещна някой рембранд, като гледам това – отбеляза Гамаш.

– Рембранд – не. По-скоро някой абстрактен художник, не толкова класически.

Детективът се засмя. Харесваше доктор Харис.

– Горката Рут. Представете си, преди малко ми се усмихна.

– Усмихна ли се? Нали не мислите, че скоро ще умре?

– Тя не. Но онова мъниче вероятно да.

Доктор Харис посочи по-малкото пате, което едва се провираше през тревата към езерото. Двамата с Гамаш продължиха да наблюдават поетесата, която се върна при изоставащото мъниче и тръгна много бавно редом с него. Закуцукаха заедно като майка и дете.