Жестокият месец

Бовоар и Лакост вече не се гледаха. Стояха един срещу друг на слънчевата горска алея, но обърнати в различни посоки. Всеки бе вглъбен в собствените си мисли и си представяше по своему сцената в Стария Квебек.

– Разказала му, че синът ѝ е изчезнал. Разказала му, че не е единственият. Разказала му за селото си на брега на залива Джеймс, което допреди година било на сух режим. Никакъв алкохол, така бил решил племенният съвет. Но вождът бил убит, старейшините – сплашени, женският съвет – разпуснат. И докарали алкохол с хидроплан. За броени месеци мирното им село било съсипано. И това не било най-лошото.

– Разказала му за убийствата? И той ѝ повярвал?

Бовоар кимна. Не за първи път се питаше какво би направил той в подобна ситуация. И не за първи път стигаше до грозния отговор. Той също би ѝ се присмял като всички други. А ако все пак бе проявил любезността да ѝ обърна внимание, щеше ли да повярва на разказа ѝ за сплашване, предателство и убийство?

Сигурно не. Или по-лошо – щеше да повярва, но пак да ѝ обърне гръб. Да се престори, че не е чул. Че не е разбрал.

Надяваше се, че вече не е такъв човек, но не можеше да бъде сигурен. Единственото, което знаеше, бе, че старата индианка е имала късмет.

Отначало Гамаш не разказа на никого за тази среща, дори на Жан Ги.

Седмици наред обикаля резерватите в Северен Квебек и когато откри отговорите на въпросите си, вече започваше да вали сняг.

Вярваше на жената, откакто се взря в очите ѝ в онзи парк в Стария Квебек. Беше потресен и възмутен, но не се усъмни дори за миг, че му казва истината.

Престъпленията бяха дело на полицаи. Жената бе виждала как униформени мъже отвеждат момчета в гората. После те се връщали, а младежите – не. Синът ѝ Майкъл бе един от изчезналите. Кръстен на архангела, той бе паднал в гората. Майка му го търсила ли, търсила, но не го открила.

Вместо него намерила Гамаш.

* * *

– Кой е? – извика главният инспектор. Застана абсолютно неподвижно. Очите му се бяха нагодили към тъмнината, наострил бе слух.

Скърцането се усили и се приближи. Гамаш се опита да не мисли за думите на Рен-Мари, а да се съсредоточи върху шума, който като че ли идваше от всички страни. Най-сетне иззад една от вратите на мазето се появи нещо по-тъмно. Черният връх на обувка. После пред очите на инспектора бавно се очерта човешки крак. С абсолютна яснота видя ръка с револвер.

Гамаш стоеше неподвижно. Остана по средата на помещението и зачака.

Двамата се озоваха един срещу друг.

– Лемио – прошепна главният инспектор.

Позна го още щом видя револвера. Но с това опасността не премина. Знаеше, че извади ли веднъж оръжието, човекът, който го държи, е готов да стреля. Внезапна уплаха можеше да го накара да дръпне спусъка.

Лемио обаче не трепваше. Стоеше неподвижно, с револвер на нивото на кръста, насочен към Гамаш.

След малко смъкна бавно дулото.

– Вие ли сте, господин главен инспектор? Стреснахте ме.

– Не ме ли чу, че викам?

– Вие ли бяхте? Не различих думите. Прозвуча ми, сякаш някой стене. Мисля, че тази къща почва да ме подлудява.

– Имаш ли фенерче? Моето изгасна. – Гамаш приближи младежа. В краката му се появи светло петно. – Прибра ли револвера?

– Да, господин главен инспектор. Чакайте само другите да разберат, че съм ви извадил оръжие.

Лемио се изсмя напрегнато. На Гамаш не му беше смешно. Продължи да гледа втренчено младежа. Когато най-сетне заговори, гласът му беше суров:

– Това, което току-що направи, може да ти докара уволнение. Никога, абсолютно никога не трябва да вадиш оръжие, ако няма да го използваш. Много добре го знаеш, но все пак пренебрегна правилото. Защо?

Младият полицай бе възнамерявал да шпионира Гамаш. Но се оказа, че шефът му има твърде остър слух. Елементът на изненадата се загуби, но можеше да постигне друго. Щом като инспекторът се плашеше от къщата, защо да не го стресне още малко? Как ли щеше да реагира Бребьоф, ако Лемио реши проблема му, като докара смъртоносен инфаркт на главния инспектор? Младежът хвърли няколко камъчета и Гамаш се обърна. После дръпна едно въженце, за да създаде шум, сякаш нещо пълзи, а Гамаш направи крачка назад. Накрая Лемио извади револвера.

Инспекторът обаче произнесе името му, сякаш през цялото време бе знаел, че е той. И Лемио изгуби преимуществото си. По-лошо – Гамаш увеличи своето. Сега стоеше абсолютно хладнокръвно пред Лемио и лицето му излъчваше не гняв, не страх, а власт. Авторитет.

– Попитах те нещо, полицай Лемио. Защо извади револвера?

– Съжалявам – отговори младежът със заекване, прибегнал към проверената тактика на разкаяние и изповед. – Хвана ме страх, защото останах сам.

– Нали знаеше, че съм тук.

Гамаш не се оставяше да бъде подлъган от плачливите му преструвки.

– Тръгнах да ви търся, господин главен инспектор. И чух нещо. Гласове. Знаех, че няма с кого да приказвате, затова помислих, че има други хора. Може би онзи, който е скъсал ограничителната лента. Реших, че може да имате нужда от помощ. Но – Лемио сведе глава – нямам извинение. Можех да ви застрелям. Искате ли револвера ми?

– Искам истината. Не ме лъжи, момче.