Жестокият месец

– За влечения – обади се Никол и веднага се смъмри мислено, че си е отворила устата. Искаше двамата да забравят, че е там.

Бовоар и Лакост се обърнаха и я погледнаха, изненадани от присъствието ѝ и от факта, че е казала нещо полезно.

– Наистина ли си харесвала Хелън Келър? – добави. – Тя е била луда. Гледах филма.

Лакост я изгледа с пълно пренебрежение. Дори не с презрение. За нея младата полицайка не съществуваше.

„Мракът и тишината не винаги са чудесни“ – помисли си Никол.

Бовоар и Лакост ѝ обърнаха гръб и се отдалечиха.

– Казваш, че е нормално за момиче на годините на Софи да е объркано, така ли? – попита инспекторът.

– С много млади жени е така. Емоциите са извън контрол. Нормално е да заобича Мадлен Фавро, а след това да я намрази. После пак да я обожава. Виж какви отношения имат някои момичета с майките си, например. Обадих се в лабораторията – смени темата Лакост. – Докладът от влизането с взлом ще излезе чак утре сутринта, но доктор Харис е изпратила предварителния и пише, че ще се отбие на път за вкъщи. Иска да се види с началника в бистрото след около час.

– Къде е той?

– Все още е в имението „Хадли“.

– Сам ли?

– Не. Лемио е там. Трябва да поговорим за нещо.

Лакост погледна Никол, която седеше на бюрото си и зяпаше монитора. Сигурно редеше пасианс.

– Хайде да се поразходим – предложи Бовоар. – Да глътнем малко чист въздух преди бурята.

– Каква буря?

Двамата отидоха до вратата. Бовоар отвори и кимна навън.

Лакост видя само синьо небе и няколко облачета. Беше прекрасен ден. Погледна го. Инспекторът се открояваше на светлината в профил и също гледаше небето с мрачно изражение. Изабел Лакост се вгледа по-внимателно. И наистина, точно над тъмната борова гора на хребета, зад имението „Хадли“, я видя.

Черна ивица. Сякаш небето бе купол – светъл и красив, и изкуствен. И нещо го отваряше.

– Какво е това?

– Просто буря. На открито изглеждат по-страшни. В града не се виждат добре от високите сгради – обясни Бовоар, като махна небрежно към черната ивица, сякаш зараждането на всяка буря приличаше на приближаването на нещо зловещо.

Облече якето си, излезе и тръгна към каменния мост, който водеше към Трите бора. Лакост обаче се подвоуми.

– Имаш ли против да отидем натам – подхвърли и кимна в противоположната посока.

Бовоар погледна натам и видя приятна наглед алея, която криволичеше навътре в гората. Старите дървета надвесваха клони над нея и почти се докосваха. През лятото там щеше да е дълбока сянка, но сега, рано напролет, клоните бяха едва напъпили, сякаш покрити със зелени станиолчета, и слънчевите лъчи лесно проникваха през тях. Двамата мълчаливо навлязоха в свят на ухания и птичи песни. Бовоар си спомни твърдението на Жил Сандон. Дърветата говорели. И може би понякога пеели.

Лакост най-сетне се увери, че никой не може да ги чуе. Най-вече Никол.

– Разкажи ми за случая „Арно“.

* * *

Гамаш се взря в тихото тъмно помещение. Беше слизал веднъж в мазето. Отворил бе същата тази врата в разгара на свирепа буря, в мрака, с отчаяна надежда да открие една отвлечена жена. И бе стъпил в празното пространство. Като в сбъдващ се кошмар. Прекрачи прага и изпадна в нищото. Нямаше лампа, нямаше стълби.

Падна. И повлече другите със себе си. Стовариха се долу като потрошена, кървава купчина.

Имението „Хадли“ се защитаваше. Изглежда, къщата търпеше дребни смущения с мрачно благоволение. Но ставаше все по-злонамерена, колкото по-дълбоко в нея навлизаш. Инстинктивно Гамаш бръкна в джоба на панталона си, но не напипа нищо.

Спомни си, че Библията е в джоба на якето му, и малко му олекна. Въпреки че не ходеше на църква, познаваше силата на вярата. И на символите. Сега обаче се замисли и за другата книга, която бе намерил и бе взел от местопрестъплението, и моментното спокойствие отново го напусна. Сякаш се изтръгна от него и се сгромоляса в празното пространство отпред.

Освети с фенерчето надолу. Вече имаше стълби. Предпазливо постави крак на първото стъпало и провери дали ще издържи тежестта му. Пое си дълбоко въздух и тръгна надолу.

* * *

– Моля? – възкликна Бовоар.

– Трябва да разбера всичко за случая „Арно“.

– Защо?

Жан Ги спря по средата на алеята и се обърна. Лакост го погледна решително.

– Не съм глупава. Виждам, че става нещо, и искам да знам какво.

– Сигурно си следила новините по телевизията и във вестниците.

– Да. И в полицейския колеж всички говореха за случая „Арно“.

Бовоар се върна мислено към онова ужасно време, когато полицията се тресеше от скандала. Когато лоялната и единна организация започна война сама със себе си. Свои стреляха по свои. Беше ужасно. Всеки полицай знаеше, че силата на службата е в лоялността. Животът им зависеше от нея. Но случаят „Арно“ промени всичко.

От едната страна стояха комисар Арно и двамата му съучастници, обвинени в убийство. От другата – главен инспектор Гамаш. Да се каже, че полицията се раздели на два лагера, би било грешно. Всеки служител, когото Бовоар познаваше, се отвращаваше от Арно. Но и мнозина не одобряваха стореното от Гамаш.

– Значи знаеш всичко – каза ѝ.