Жестокият месец

– Не зная всичко, много добре ти е известно. Какво става? Защо ме държите в неведение? Знам, че нещо се случва. Случаят „Арно“ не е приключен, нали?

Бовоар се обърна, тръгна бавно по пътя и навлезе по-навътре в гората.

– Какво става? – изкрещя след него Лакост.

Но Жан Ги не ѝ отговори. Събра ръце зад гърба си и продължи да върви бавно и да размишлява.

Дали да ѝ каже всичко? Как щеше да реагира Гамаш? Имаше ли значение изобщо? Началникът не винаги беше прав.

Спря и погледна назад. Изабел Лакост стоеше упорито по средата на пътя. Бовоар ѝ даде знак и когато тя се приближи, му каза:

– Разкажи ми какво знаеш.

Това просто изречение го изненада. Свикнал бе да го чува от Гамаш.

– Знам, че Пиер Арно е бил комисар в квебекската полиция.

– Да, най-главният от всички комисари. Беше се издигнал от „Наркотици“ в „Тежки престъпления“.

– Но с него се случило нещо – вметна Лакост. – Станал жесток, циничен. Често се случва, знам. Но при Арно е имало и друго.

– Искаш ли неофициалната версия?

Изабел кимна.

– Арно беше обаятелна личност. Хората го харесваха, дори го обичаха. Срещал съм го няколко пъти и също го усетих. Беше висок, суров мъж. Изглеждаше така, сякаш е способен да пребори мечка с голи ръце. И беше умен. Умът му бе като бръснач.

– Това, което всеки мъж иска да види в огледалото.

– Именно. Караше подчинените си да се чувстват силни, избрани. Могъщи.

– Ти беше ли привлечен от чара му?

– Кандидатствах за отдела му, но не ме приеха. – Бовоар бе признавал това само на Гамаш. – По онова време работех в участъка на Троа ривиер. Както и да е, сигурно си чувала, че Арно се радваше на почти митична лоялност от страна на хората си.

– Но?

– Беше грубиян. Искаше пълно подчинение. В крайна сметка истински добрите полицаи отпаднаха от отдела му и при него останаха само подлизурковците.

– Самите те грубияни или твърде страхливи, за да се противопоставят на такъв – вметна Лакост.

– Нали каза, че не знаеш неофициалната версия.

– Не, но познавам училищните дворове. Навсякъде е едно и също.

– Това не е училищен двор. Отначало започна тихо. Нерегистрирани случаи на насилие в индиански резервати. Потулени убийства. Арно беше решил, че ако туземците искат да се избиват помежду си, това си е тяхна вътрешна работа и не трябва да им се месим.

– Но тези престъпления са попадали в неговите правомощия.

– Точно така. Заповяда на подчинените си, които отговаряха за резерватите, да не правят нищо.

Изабел Лакост знаеше какво означава това. Деца и кокаин. Дишали лепило и бензинови пари, докато младите им мозъци се разкапят. Докато станат безчувствени към насилие, тормоз и отчаяние. И вече не се интересуват от нищо. Не ги е еня за никого. Млади момчета се застрелвали помежду си, а после се самоубивали. Момичета ставали жертва на изнасилвания и умирали след побои. Може би в отчаянието си някои от тях са се опитвали да се свържат с полицията, но никой не им е вдигал. Дали полицаите до телефона – почти винаги новобранци на първата си служба – са гледали звънящия апарат със самодоволна усмивка, понеже са угодили на шефа си? Един дивак по-малко. Или и те самите са били уплашени до смърт? Когато са знаели, че още един млад индианец умира, дали и те са умирали вътрешно?

– Какво се случи после?

50 Хелън Адамс Келър (1880–1968) – американски автор, политически активист и лектор. – б. р.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА

Когато си уплашен, всяко скърцане звучи страшно. Гамаш си спомни тези думи на Еразъм51 и се запита дали наистина е чул скърцане, или е било просто плод на страха му. Завъртя се и насочи фенера към стълбището зад себе си. Нищо.

Подът беше от гола пръст, уплътнена с годините. Миришеше на паяци, гниеща дървесина и плесен. Миришеше на гробница, в която си влязъл, за да ексхумираш трупа на човек, напуснал света преди отреденото му време.

Какво бе погребано тук? Сигурен беше, че има нещо. Чувстваше го. Къщата сякаш се опитваше да го дере, да го смачка и задуши; сякаш имаше тайна, толкова страшна и жестока, че нямаше търпение да я разкаже.

И отново. Изскърцване.

Гамаш се завъртя и мижавият светъл кръг от фенерчето се замята между грубите каменни стени, гредите, колоните и отворената дървена врата.

Мобилният му телефон завибрира.

Номерът му беше познат.

– Ало.

– C’est moi52 – каза Рен-Мари, усмихна се на колежката си и тръгна между шкафовете с книги в Националната библиотека. – На работа съм. Ти къде си?

– В имението „Хадли“.

– Сам ли?

– Надявам се – засмя се.

– Арман, видя ли вестника?

– Да.

– Толкова съжалявам. Но го очаквахме. Идва почти като облекчение.

Арман Гамаш никога не се бе чувствал по-щастлив, че е женен точно за тази жена, която приемаше неговите битки за свои. Тя стоеше твърдо зад него и дори понякога се опитваше да излезе напред. Особено в такива моменти.

– Опитах се да се свържа с Даниел, но не отговаря. Оставих му съобщение.

Никога не поставяше под въпрос преценката на Рен-Мари. Така не създаваше напрежение във връзката им. Но сега не можеше да разбере защо жена му е решила да звъни на сина им в Париж заради някаква си клеветническа статия.