Жрицата на змията

Отравяне на кръвта навярно…

Право над главата му висяха огромните надупчени листа на монстерата, толкова големи, че би могъл да се завие с тях. Това ли беше същият филодендрон, който растеше до бюрото му в София и го примамваше с непреодолимия си чар към амазонските лесове, към прекрасната страна на хилядите неразгадани тайни?

Той трепна. Но не можа да се мръдне. Нямаше сила, нямаше и смисъл.

Листата се отместиха и зад тях се промуши една блестяща зелена глава с назъбен гребен. Грозна, уродлива, заплашителна.

Боян въздъхна облекчено.

Игуана!

Слабите обичат да се пъчат във войнствени доспехи.

Безобидният потомък на динозаврите се спусна по опашка от монстерата, като скимтеше тихо, изплези червения си език и улови някаква буболечка, после изведнъж се дръпна назад. Беше видял човека.

В този миг Боян отвори широко очи, впери ги втренчено в гъсталака.

Какво беше това? Обикновен камък или…

Полузасипана с тиня, обрасла с мъхове и замрежена е лиани, прозираше гигантска каменна глава.

Като загадъчните изваяния на Великденския остров, като статуите край езерото Титикака…

Възможно ли бе — чак тук? Скрита, заровена под завивката на пищната растителност, измърсена от гниещите остатъци на загинали растения.

В същия миг, пред прага на неоспоримата смърт, Боян почувствува как някой властен и невидим отмахва от очите му чудна непрогледна завеса, разкрива отдавна дирена тайна.

Той умираше, търсещ и неоткрил загадките на отдавна загинали цивилизации, а край него кипеше истинският живот, животът, който потулва под кипящата си жизненост тлеещата смърт. Наоколо шествуваше победоносното и безпощадно настояще, което затлачваше с утайката на забравата увехналото минало; шествуваше жестоко, самовлюбено и властно.

А градът? Розовият град, зърнат крадешком от прозорците на пропадащия самолет. Реалност ли беше той или кошмар, трескаво бълнуване?

Не е ли това град Манка — Златната столица, легендарният град от червен мрамор, търсен от древните-конквистадори и съвременните авантюристи?

Някои разказват, че в него живеят бели хора, слънцепоклонници, които ловят всеки, който се мерне край владенията им, и го принасят в жертва на своя кървав и жесток бог.

Слънцето, наближило кръгозора, бе обагрило небосклона с кърваво сияние. През мрачния тунел на джунглата прозираше реката, чиито кехлибарени води се бяха превърнали в огнена лава, тежка и ленива. Черни сенки избликнаха от влажните усои, преляха, погълнаха света. Заскрибуцаха цикади. Заквакаха с гъгнещ глас гигантски жаби. Разкискаха се кресливо маймуни. Далече се обади ягуар. Запрелитаха едри прилепи. Почти над лицето на Боян изпърха нощна пеперуда на големина колкото гълъб. Замигаха с фенерчета милиарди светулки като раздухани искри на невидимо огнище. От ствола на съседното дърво светнаха цветовете на паразитното растение апе-апе. В мрака се открои като приказна колона с пепеливото си фосфоресциращо сияние гниещ пън. Откъм реката загрухтяха кайманите.

Боян притвори очи. Ех, ако би могъл да заспи! Да не мисли! Да забрави! Да забрави къде бе попаднал и какво го очакваше!

Та нима можеше да се надява още да оцелее, ранен, без никакво оръжие, отчайващо безпомощен? Да оцелее в Зеления ад на Амазонка, сред най-ужасната джунгла на земята? Да се измъкне той, когато хиляди здрави, въоръжени до зъби смелчаци, са загивали…

Зверове, отровни змии, блата!

И най-страшното — комари…

Те отсега се въртяха на цели облаци около лицето му, звънтяха досадната си песен. Носеха зараза, смърт…

Изведнъж нейде съвсем наблизо проехтя гласът на ягуар. Царят на джунглата предупреждаваше. След това се чу лудо топуркане. Жертвата бе избягала. Гладният хищник изръмжа подире й недоволно.

Боян настръхна. Чу как изпращя настъпена клечка, зашумяха едри кожести листа. Маймуните се разкрякаха яростно. Обадиха се и папагалите.

Както лежеше с опряна глава върху обраслия с мъх корен, човекът се взря в мрака, откъдето идваше шумът.

И видя две святкащи зеници.

Беше тъй отпаднал, че не можа дори да се уплаши; Цялото му тяло, волята му, чувствата му бездействуваха, смазани под лепкавата тиня на безразличието.

Само си помисли, и това не беше толкова чувство, колкото разум — значи, вече край… Е, добре — край… Дано по-скоро…

Звярът изсъска като котка, двете святкащи точки се снишиха. Ягуарът се готвеше за скок.

Замаян, с бръмнали уши, в тежък полушемет, Боян се учуди на равнодушието си. Сякаш не беше той, а някой друг. Сякаш не го дебнеше смъртта. Като че се бе издигнал нейде високо-високо и оттам съзерцаваше безучастно някаква интересна случка, която не го засягаше. Случка — сън, измислица, все едно филм!

Точно тъй, гледаше филм…

Хищникът се подхвърли нагоре.

В същия миг избръмча отпусната тетива като докосната струна на арфа. Звярът се строполи на земята, захърка, затръшка се бясно. Изправи се, пак рухна. Боян усети дъха на месоядната му уста, чу учестеното му дишане.

Тетивата отново звънна, втора стрела се впи в тялото на ягуара, който подритна с крака, изхриптя и притихна.

Маймуните млъкнаха, може би смаяни от станалото или пък побягнали преди това.