Жрицата на змията

Докато се сбъдне това, волю-неволю, ще търгува с вонещата стока. Нямаше друг изход. Докогато тези глупави диваци продължават да си режат взаимно главите, за да ги сушат с горещ пясък, и има богати безделници, готови да плащат със злато такива гнусни сувенири, дотогава доходите на Фернандо щяха да нарастват.

Търговията му разцъфтяваше. Отначало той плащаше по три пушки за парче. Но доставчиците му се намножиха. Той намали цената — две индиански глави за една пушка, а за бяла глава — две пушки. В същото време се намножиха и клиентите му. Епидемия обхвана хората с излишни пари. Всеки бързаше да натъкми кабинета си с такава канибалска украса. Но не само това. В Рио, в Белен, в Лима — навред плъзнаха уредници на музеи да купуват уме — тръбите за издухване на отровни стрели, и тсантси — изсушените човешки глави. Купуваха, без да питат как са добити, без неудобни въпроси. И естествено при такова лудо търсене цените веднага скочиха.

Фернандо печелеше много. Ала не за това беше мечтал. Не му стигаха шепите долари. Искаше друго — злато, камари злато, готов на всичко за него.

Тук му беше опротивял целият свят — москити, прилепи, вампири, крокодили, хищни риби. И най-вече туземците, сред които беше принуден да живее. Диви главорези! Наистина и той убиваше не по-малко от тях, но имаше защо. За пари, за много пари. А те си режеха главите ей тъй, нахалост, подкокоросвани от агентите му и от шаманите, подхванали една безкрайна кървава игра на отмъщение. Всеки дебнеше съседа си, отмъкваше главата му и клякаше да я суши. Сушеше й седмици поред, й то с такава тържественост, с такива сложни ритуали, че ако не беше толкова гнусно, щеше да бъде най-веселото зрелище. После я запокитваше далеч от колибата си като нечиста вещ. Фернандовите помощници имаха само тая грижа — да подушат кой е отрязал главата на съседа си, за да я приберат, когато я захвърли.

Може би с тая стока те донасяха и свое собствено производство. Може би. Но това никак не го засягаше. Беше тяхна лична работа. Впрочем от тях можеше да се очаква всичко. Изгонени от племената си — ни цивилизовани, ни истински диваци. Ако не бяха уверени, че няма на кого другиго да продават, отдавна да са опушили и неговата аристократична глава, да са зашили с лико сладкодумната му уста. Но те имаха сметка от него, затова му служеха, пазеха го.

Фернандо излезе навън, седна на шезлонга. Запали цигара. Отсреща, на стотина метра пред него, течеше лениво голямата река. Другият бряг не се виждаше зад гъмжилото от острови и островчета, затиснати с гигантски купи от зеленина. А отсам, сред малката поляна, сякаш в дъното на някакъв зелен кратер, се жълтееше бамбуковото му бънгало, край което се гушеха покритите с палмови листа колиби на помощниците му.

Върху разперените като чадър клони на блатната акация бяха накацали десетина уруби, лешоядите на джунглата, които подскачаха тромаво от клон на клон, вперили в него нахалните си зеници.

Беше опитал да се пребори и с тях. Не успя. Стреляше ги, ловеше ги с въдица като туземците. Напразно. На мястото на всяка убита птица долитаха две нови. Сякаш извираха от този зелен ад. И дебнеха. Отнасяха с крясък всяко късче храна. Издебваха го, когато отваряше вратата, и се намъкваха между краката му в самия склад.

Но сега бяха сити. Епидемия мореше крокодилите в реката и урубите се гощаваха цял ден с изхвърлените трупове. За пръв път бяха преяли и туземците. За тях крокодилското месо представляваше деликатес. Те лежаха с издути кореми в хамаците си и пиеха маниоково пиво. А децата им се ровеха по двора сред домашните папагали.

И до тях, до тая гнусота — той, Фернандо Великолепния! А нейде наблизо, на сто, на двеста, може би само на няколко километра оттук, се спотайваше легендарното съкровище и чакаше щастливия си откривател. Индианците навярно го знаеха, но мълчаха. Може би не го знаеха. Та те не обичат да пътешествуват. Не са и любопитни. Най-дългите им походи са до съседното селище, до вражата колиба-гея, колкото да отмъкнат някоя глава за опушване — и толкова!

Фернандо трепна. Унесен във виденията си, в сладките мечти за жадувания град, не бе усетил как напреде му застана един стар индианец — сух, прегърбен, с разкривени от артрит нозе. Главата си бе окичил с диадема от пера на харния, емблема на храбреците. Старецът стоеше мълчаливо, като изучаваше зорко през възпалените си коси очи легналия бял човек.

Фернандо запита небрежно:

— Какво търсиш?

Гостът мълчеше.

— Или носиш нещо? — добави бразилецът.

Клиентите му идваха обикновено така, привечер, уговаряха се с него, после се връщаха в гората, за да донесат стоката си, увита в бананов лист, и същата нощ изчезваха.

Индианецът заговори:

— Ти ли си белият човек, който събира тсантси?

Търговецът у Фернандо се събуди:

— Дай да я видя!

Старецът не се мръдна.

— Ватупи идва за друго — рече той.

Белият търговец почна да се дразни от държането на стария дивак.

— Казвай по-скоро за какво си дошъл! — сопна му се той. — Не ми губи времето!

Туземецът сякаш не забеляза грубостта му, а продължи с безстрастен глас: