Жрицата на змията

— Виждам, вие сте болен. Може би сте се ударил тежко… Ако вярвате това, което говорите… Имате халюцинации…

— Това не е халюцинация! — възрази живо археологът. — Другото може. Не и това…

Мисионерът впери в него изпитателни очи.

— Кое друго?

Пред неприкритото любопитство на този иначе тъй студен мъж Боян трепна, затвори се в себе си.

— Нищо! — махна той с ръка.

Мисионерът продължи да го изследва с поглед. После каза:

— Млади човече. Живея тук от дванадесет години. Ако имаше такъв град, щях да го зная. Нагълтали сте се с легенди за съкровищата на Амазонка и сега ви се присънват.

Боян поклати глава.

— Присънват ви се! — процеди през зъби мисионерът и зад тези думи младият мъж долови само упоритост и досада, даже злоба — необяснима, неприкрита злоба.

Джексън стана. Наложи шапката си.

— Ще поразкопая бататите. А ние се опитайте да заспите, да забравите бълнуванията си.

Той излезе, все тъй суров и самоуверен.

Изведнъж Боян се надигна.

— Сеньор Джексън — провикна се той подире му. — Моля ви, върнете се!

Мисионерът се обърна.

— Отче! — поправи го той отново със своята вледеняваща учтивост. — Слушам ви!

Боян се поколеба. Да му каже ли? Да му поиска ли гази услуга — след такъв хладен прием?

Но какво друго му оставаше? Той беше сам, запокитен сред дивата джунгла, сред първобитни племена и единственият човек, с когото можеше да разговаря, от когото можеше да иска услуга, беше този мрачен проповедник.

Мрачен и отблъскващ.

И все пак… Трябваше да го помоли! Не биваше да мълчи, не биваше да отлага! Прекрасният рус образ го преследваше с тъжната си усмивка, под светещия звезден венец, мамеше го, зовеше го властно.

Такава красота… И печал… Самотност…

Очите й диреха нежност, съчувствие, диреха взаимност.

Той трябваше да я намери!

Длъжен беше!

Нещо по-силно от разума, от мисълта му, от цялото му същество владееше съзнанието му, теглеше го с невидими нишки — нататък, към мрачната селва2, в своя порив смазваше волята му.

Той промълви тихо:

— Аз трябва да отида в Розовия град! Помогнете ми! Намерете ми водач и носачи!

— А вашата работа? — усмихна се надменно Джексън. — Конгресът? Очаквах, че ще молите да осигуря отпътуването ви към Сан Паоло, да довършите работата си, пък вие…

Сан Паоло! Конгресът!

Нима имаше право да дезертира заради едно… Наистина, заради едно видение…

Той тръсна глава, отговори решително:

— Това също е моя работа. Аз съм археолог. Такъв град търся, мечтал съм за него. Никой още не е намирал тук следите на каквато и да е цивилизация. Нима може да ги отмине един културен човек, още повече археолог?

А вътре в него друг глас шепнеше настойчиво: „Не само заради науката… И заради нея…“

Симов повтори въпроса си:

— Ще ми помогнете ли? Вие сте единственият, към когото мога да се обърна.

Джексън не се колеба дълго.

— Не! — отсече той. — Няма да съдействувам в гонитбата на привидения. Нямам право да поема целия риск за хората, които ще ви придружат, за вас самия… Макар че не би трябвало да жаля вас.

— Но защо? Защо?

— Защото такъв град не съществува. Казах ви. Все щях да съм чул нещичко за него, поне някакъв намек.

— Та аз го видях! — не се стърпя Боян.

— Видели сте някоя скала. Червен диорит или друго. Срещат се по тези места. Но градове — не! Не може да има. Джунглата не може да ги изхрани.

Боян се надигна.

— Доскоро и аз мислех така. Знаех, тази гора съществува от милиони години все такава, още преди да се е появил човекът. В това сте прав. Цивилизациите искат плодородни полета. Ето защо и аз дирех техните останки в Перу, в Мексико. Но го видях. С очите си. И си спомних друго. В Камбоджа има такъв град, Ангкор, тайнствената столица на кхмерите, задушена от джунглата. Как е могъл да съществува? Един милион жители…

— Там е друго! Не е Амазония!

— И все пак защо да не допуснем това? Някакъв древен народ, ако не друг, то самите инки, подгонени от конквистадорите, са се укрили в девствените лесове, построили си градове, крепости…

Джексън губеше търпение.

— Аз мислех, че сте учен, макар и млад. Всъщност ви е простено. Вие наистина сте прекалено млад… Всичко, което говорите, е хубаво — хубава, романтична измислица. Само че не е вярно.

Боян замълча. Странно. Защо е тая упоритост, дори настървеност? Защо се опитва да го разубеди? Случайност? На какво се дължеше — само на заядливия нрав или на още нещо, нещо лично?

И добави:

— Защо да не е вярно? Има хора, които са го видели.

— Видели? Кой?

Боян заговори оживено:

— В архивите на Рио де Жанейро се пази старинен ръкопис. В него се говори за пътешествието на някакъв португалец от щата Минас Жерайс. Името му, кой знае защо, не се споменава. А и не е важно. Важен е фактът. През 1743 година този португалец тръгнал с група от осемнадесет бандейрас да търси златните рудници на Мурибеки.

— Чии рудници?

— На Мурибеки, син на португалец и индианка, открил най-богатите златни залежи в света. Но отнесъл със себе си в гроба и тайната им.

— Намерил ли е тези рудници? — запита мисионерът.