Жрицата на змията

Човекът най-сетне разбра. Преглътна и продължи пътя си по високия бряг, изпратен от яростното фучене на каймана, който притичваше на късите си крака подире му и отново се връщаше към гнездото.

Беше попаднал в приказно кътче — орхидея до орхидея. Израсли на земята, сред гнилата листна настилка, по стъблата, върху клоните, те грееха с хиляди краски в най-фантастични форми.

От цвят на цвят прехвръкваха дребни птички, колибри, застояваха се над цветовете със забодени в нектарниците им дълги клюнчета и отскачаха към друг цвят. Също като пчелите.

Когато прекосяха някой слънчев сноп, те грейваха с ярки звънки багри, сякаш подхвърлени скъпоценни камъни.

В Париж тези орхидеи струват хиляди франкове. Да би могъл да ги пренесе там, да ги продаде и да грабне парите. Да изтича в болницата, да ги пръсне на бюрото и да викне: „Ето, стигат ли ви?“

Ала затъпяването отново го надви. Отново той забрави всичко: кой е, какъв е, за какво живее. Остана само голият инстинкт, нагонът за живот.

Човекът грабна един клон и в бясна ярост зашиба, накъса прелестните цветове. После запокити клона й тръгна.

Колко бе вървял — час, два, три? Колко пъти бе падал и ставал, овалян в тиня? Колко бе лежал така безчувствен на земята?

И изведнъж — дим!

На отсрещния бряг се виеше над дърветата тънка белезникава лента.

Ако можеше да се полудее от радост, той вече трябваше да бъде луд. Тичаше, скачаше, танцуваше, сякаш не беше предишният загиващ несретник. Ето, зад насадените в редици банани се мярнаха покривите на няколко колиби. А в заливчето, почти под краката му, се поклащаше привързана пирога.

Той се втурна нататък.

Спасен! Спасен!

Забрави всяка предпазливост.

Ненадейно страшен удар го свали на земята, като стоварен в гърба му стоманен юмрук. Едва успя да извика. В следния миг мощната прегръдка на анакондата стисна тялото му, изтласка въздуха от дробовете му, задуши го. Костите му изпращяха.

Тоя усети, че губи съзнание.

Тогава се чу изстрел. Улучена в главата, змията отпусна убийствените си намотки, разви се бързо и почна да се премята по пясъка като побесняла гигантска спирала.

Иззад храстите се показа Фернандо Бендейра, приближи до улученото влечуго и изпразни още веднъж пистолета си в главата му. Анакондата се отпусна на земята, но по омекналото й тяло продължаваха да пролазват на меки вълни последните конвулсии.

Фернандо прибра оръжието си. После я измери с крачки.

— Хубавица! — усмихна се той. — Поне десет метра! Добре те разтри, нали?

Спасеният още не можеше да продума от уплаха. Само дишаше учестено, бързаше да прочисти задушените си дробове.

Фернандо приближи.

— Виждам, закъсал си здраво! Стани да те откарам оттатък, в колибата си!

Но като видя, че непознатият няма сили дори да се изправи, той се наведе, вдигна го със силните си ръце и го положи в лодката.

— Лек си като дете, братко! Нагладувал си се. При това и треска.

В този миг сноп от стрели се поръси край него, във водата и в тинята. Една се заби в козирката на тропическия му шлем.

Фернандо изпразни напосоки револвера си — напред, наляво, надясно. Скочи в пирогата и загреба към отсрещния бряг.

— Проклетници! — изруга той. — Пускат стрелите така, че да падат отвесно. Да не откриеш посоката им.

Избръмча нов залп от стрели като разлютен рой оси. И те не го улучиха. Две от тях затрептяха с червените си пера в борда на лодката, а трета рикошира и падна в краката му. След това започнаха да прелитат единични стрели, които вече не можеха да достигнат бързата пирога, тласкана напред от лудото гребане на Фернандо. Нападателите все не се показваха, скрити зад гъстата шума.

Най-сетне бегълците достигнаха брега, където се бяха струпали жителите на малкото селище, разтревожени от честата стрелба, награбили пушки и лъкове.

— Пренесете го! — заповяда Фернандо.

Двама туземци поеха изтощения човек. Отнесоха го в бамбуковото бънгало, окачиха за тавана още един хамак и го нагласиха вътре. Домакинът извади няколко хапчета хинин.

— Глътни ги! Имам достатъчно.

Свали шлема си и измъкна забитата стрела. Върху бамбуковото й острие личеше засъхнала кафява капка.

— Пак кураре! — изръмжа той гневно.

Рана от такава стрела и одраскване с нокти са различни неща. От ноктите можеш да се отървеш, като изрежеш с ножа няколко грама месо и полежиш в хамака една седмица. Но стрелата е друго. Тя прониква дълбоко, вмъква мигновено отровата. И после никой не може да те спаси… Никой… Лягай като индианците и чакай…

Болният го гледаше с трескави очи.

— Летящата смърт на Амазонка! — рече Фернандо, сочейки му стрелата. — Романтично, нали?

Оня кимна.

Фернандо излезе на двора замислен, със стрелата в ръка.

Един индианец приближи и му пошепна:

— Стрелата е на Канирса!

— Кой?

— Канирса, синът на Ватупи.

Фернандо се сепна.

— Стареца, когото убих?

Индианецът потвърди с глава.

— Отмъщава. Иска тсантсата на сеньор Фернандо.

Бразилецът усети как кръвта му изстива.