Жрицата на змията

Защо да не опита и с този? Предстоеше му сериозна задача. Не биваше да рискува. Не беше достатъчен Машингаши. Все дивак. Един европеец в случая щеше да бъде по-полезен. Европеец, при това готов на всичко… А когато стане нужда, може да се отърве от всеки излишен съдружник — както се бе отървавал много пъти, а досега… Най-напред Златния град… Другото е лесно…

Той постави ръка върху рамото му.

— Сега спи! Утре ще ти предложа работа, от която ще спечелим много пари… Много… Не само за една операция.

5

Боян се събуди тъкмо преди изгрев. Мисионерът бе излязъл да обиколи малкото си стопанство. Младият мъж се протегна. Днес тръгваше. Нямаше да отлага повече. Не биваше да отлага. Трябваше най-сетне да намери чудния град.

Колко лесно е да се каже — да намери. Но къде? Толкова дни проучваше напразно картата, разпитваше мисионера и индианците. Малко преди катастрофата пилотът му бе показал точно къде се намират. После самолетът падна в река, неозначена на никоя карта. Не бяха слушали за такава река и индианците. Или пък го мамеха и те…

Въпреки всичко той щеше да трогне срещу течението до Синия бряг, откъдето направо през джунглата щеше да се отправи на юг. Тежко пътешествие наистина! В Амазония има само един път. Докъдето проникне лодка, прониква и човек. Друг проход няма. Само сплетени, недостъпни гъсталаци. Но той беше длъжен да ги преодолее. Всеки ден, всяка нощ в съзнанието му изплуваше образът на очарователната девойка, избистряше се, добиваше плът — с късата туника, е големия лък и разкошната златна коса, завита на плитка… Златна плитка… И тайнственият град, в който не е стъпвал кракът на археолог…

Един верен туземец още вчера се спусна с пирога да отнесе до първата пощенска станция писмото, с което Боян съобщаваше в българското посолство къде се намира и какво замисля.

Симов отметна противомоскитната мрежа, облече се набързо и отвори вратата. Часовникът показваше шест часа. Както всеки ден по това време небето бързо изсивя, разгоря се, запламтя и като с един замах на вълшебна пръчка настана денят — без преход, без зазоряване. Върховете на горските великани грейнаха, лизнати от огъня на изгрева. Сенките попиха из непроходимите шубраци. Ленивата река пламна в огнени отражения.

Боян съзря мисионера сред групата носачи, които се разделиха някак гузно, щом го забелязаха.

— Отец Джексън! — запита развълнуван археологът. — Какво ви е известно за амазонките?

Нещо като усмивка разтегна тънките устни на мисионера.

— Романтична легенда, раздухвана от хора, които никога не са се вестявали по тези места.

Боян го прекъсна нетърпеливо:

— Не! Не въобще! Питам за този край. Не сте ли слушали за амазонки? Тук, наблизо?

— За амазонки се говори навред по река Амазонка. Но само толкова — говори се.

— Ами вие? Не вярвате ли, че съществуват?

— Не вярвам!

Боян стисна челото си с ръка.

— А защо всички стари пътешественици, всички до един, твърдят това? Кондамин, Хумболт…

— Защото само са минали набързо. Чули-недочули. Потребни са били сензации, да платят разноските…

Археологът поклати глава.

— И все пак — Ореляно, разузнавачът на Писаро, говори така недвусмислено за срещата си с тях. Нали сте чели описанието на битката? Аз съм го запомнил дума по дума. Ето да ви подсетя. Записал го е Карвахал, летописецът на отряда: „Индийците се съпротивяваха толкова отчаяно, защото са поданици на амазонките, с които са в родство. Дойдоха им на помощ десетина амазонки. Те бяха високи, с ослепителнобяла кожа и дълги коси, завити на плитки около главата. И убиваха всеки индиец, който отстъпеше. Въоръжени бяха с лъкове и стрели, които винаги улучваха безпогрешно“.

Боян се поколеба. Да му каже ли и за това — за божественото видение с навита на плитка коса, с лък и стрели, безпогрешни стрели…

Не се реши. Пред сурово стиснатите устни, пред насмешливата им бръчка не се осмели да разкрие сърцето си.

Какъв отблъскващ, противен човек! Добре, че вече се разделяше с него. Повече нямаше да се измъчва от присъствието му.

— Млади човече! — рече Доналд Джексън. — Казах ви го веднъж. Повтарям. Смятах, че сте археолог, учен, а не търсач на сензации. Смятах, че знаете по-добре от мен откъде произхожда името Амазонка.

— Знам! — отвърна Боян. — „Амазуну“ — шум на вълните. С този вик индианците предупредили Ореляно за идващата от океана приливна вълна, поророка.

Мисионерът добави:

— Ето това сходство на думи! От него водят началото си легендите. Всеки пътешественик е търсил амазонки. За доказателство служело всяко село, от което са отсъствували мъжете — отишли на лов или на война.

Мисионерът млъкна. По реката се зададе пирога, която спря на брега. От нея изскочиха Фернандо Бендейра и Жак Камюс. Двамата поздравиха сърдечно.

Облечен с чист бял костюм, избръснат гладко, напарфюмиран, с орхидея в бутониерата, елегантен както винаги, Фернандо заговори бързо:

— Радваме се, че ви сварихме! Безпокояхме се да не ви изпуснем.

Боян запита учудено:

— Познавате ли ме?

— Нямам чест — отвърна любезно Фернандо. — Но научих за експедицията ви.

Боян погледна в недоумение мисионера, който сви примирително рамене.