Жрицата на змията

Любопитни делфини иниа се завъртяха край тях, после изчезнаха зад близкия остров. В плитчината газеха рибари, гмуркаха се диви патици. На едно плаващо дърво седяха няколко нутрии, подобни на огромни плъхове. Те се взираха неспокойно в лодките с вечно озъбените си муцуни, от които стърчаха яките им оранжеви резци, забравили да доогризат захапаните клонки. Изведнаж, като по команда, те цамбурнаха във водата и изчезнаха.

Към пладне гората притихна. Пътниците едва сега почувствуваха колко шумна е била досега, изпълнена с безброй звуци, чирикания, ръмжене, крясъци. Сякаш светът онемя. Умълчаха се всички твари, изпокриха се на сянка от страшния пек. Само жестоките мухи пиуме продължаваха да се реят на орляци, да се лепят по всяко оголено място на тялото, за да смучат кръв. Пчели без жила се заплитаха в косите на хората и пиеха пот.

Пътешествениците не устояха срещу палещите лъчи на екваториалното слънце. Не бяха в състояние да ги защитят и опънатите слънчобрани. Индианците загребаха към брега и там, върху една по-суха полянка, всички се наобядваха. Но не си позволиха удоволствието да починат, макар че очите им се слепваха от умора. В джунглата не може да се спи ни нощем, ни денем. Наоколо прелитаха зелените мухи варега, дебнеха всеки задрямал човек, за да снесат яйцата си в носа или в ушите му. А след няколко дни личинките им щяха да изгризат до смърт тялото му. И не само те. Цялата околност гъмжеше от гигантски отровни сколопендри, дълги две педи, отвратителни бързоподвижни гадини, от които не можеха да се укрият. Накрай предпочетоха слънчевия жар и се нагласиха в лодките.

След еднообразно, изморително пътуване най-сетне достигнаха Синия бряг. И то тъкмо навреме, по мръкване. Синия бряг — това беше малък глинест хълм, подяден от реката, извисил над застоялия вир синята си изгладена стена, напъстрена от дрипавите ивици на разноцветни прослойки.

Индианците изнесоха товара на хълма, почти над вира. Пръснаха се да търсят дърва, разпалиха огън и сложиха да варят гърнетата с боб.

От високото се виждаше надалеч, нагоре и надолу по течението. Личаха ясно, с почти рязка граница, двете зони на гората. До самата река — заблатеното крайбрежие, игапо, обрасло с камъш, пипериче и ниски палми. А над него, там, дето не достигаше водата при наводненията, на височина десетина метра от сегашното ниво, почваше истинската гора, варзеята. Всъщност това не беше обикновена гора, а чудовищно струпване на хиляди видове растения, кипящ растителен хаос, в който не можеше да се открои ни едно дърво, ни един лист. Кое цъфтеше — дървото, до чийто дънер си се изправил, или поникналите върху него орхидеи? Чии са тези листа — на облепения с гъби и лишеи гигант или на нежната лиана? Чии плодове се ронеха отгоре?

Пътешествениците ги различаваха с мъка. Ту един, ту друг назоваваше разпознатото дърво сред множеството неизвестни растения.

— Какао, отрупано с плод!

— Пъпешово дърво!

— Бамбук!

— Монстера, нашият филодендрон!

Фернандо се изправи до едно високо клонесто дърво с перести листа, отрупано с безброй шушулчици.

Ето го и него, пау-бразила — червеното дърво, което е дало името си на цялата страна Бразилия.

Жак Камюс пък диреше друго и го откри.

— Хевея! Колко на гъсто! И невидели ножа на каучеро. Там в Гвиана, където работех, нямаше ненарязано дърво, от което поне веднаж да не е вземан сок.

Внезапно погледът на Боян се спря на нещо друго. Между стъблата на лианите трептеше разперена паяжина, изтъкана от яки нишки, в които пърхаше уловен гущер. А паякът-птицеяд, голям колкото мъжка длан, нашарен в яркосиньо и червено, се бе впил в жертвата си и трептеше в жестока наслада.

Боян замахна разсеяно с ножа си да разкъса жилавата паяжина, а паякът изостави агонизиращата жертва и побягна нанякъде. Но археологът не го погледна повече. Друго бе привлякло вниманието му — някаква странна форма на почвената повърхност. Той се наведе и откърти с ножа си малък чим от мъх. Подаде се розов гранит.

Розов гранит! Над глинения хълм!

Археологът изведнаж се събуди в него с целия си жар. Той застърга трескаво мъховата покривка. Достигна слой почва, засипала странната скала. Извика спътниците си. Всички награбиха мачети и лопати, заработиха припряно.

И не след дълго, малко преди залез, чудната находка бе откопана. Заревото на заника огря триметровото лице на огромна статуя, паднала по гръб, с отправен към небето поглед — статуя с гигантски ръст, поне десетина метра, груба, с неспазени пропорции на тялото, по-скоро изрод, чудовищен зародиш на човек с къси крака и ръце, положени на корема, с брада и дълги до раменете уши. Нещо примитивно, детински наивно и в същото време властно, побеждаващо, нещо вечно лъхаше от нея, от уродливите й форми, от чудното спокойствие и величие на позата, от самоуверения израз на стилизираните черти на лицето. Израз на владетел, на неоспорим водач. Върху валчестия му пиедестал, настойчиво напомнящ земен глобус, бяха издълбани странни, полузаличени от времето йероглифи.

Боян стоеше мълчалив, изтръпнал от вълнение.