Жрицата на змията

— Значи, не е било сън — промълви той. — Не е било кошмар! Ето вижте следата от тази цивилизация! Такава статуя видях и там, край Розовия град.

Жак Камюс не успя да се овладее. Приближи и пошепна на ухото му:

— А злато? Има ли наблизо злато?

— Не знам! — дигна рамене археологът. — В града може би. Ала тук не, положително не…

Французинът изведнаж загуби всякакъв интерес към находката.

— Значи, само камък!

И обърна гръб.

— Знаете ли какво означава този камък? — запита Боян. — Погледнете го добре! Вижте! Мъжка глава, с брада и дълги уши. Кой е ваятелят й? Безспорно мъж от брадато племе. А индианците са голобради. И инките, и ацтеките, и майте! Тогава?

Той млъкна.

Другарите му не споделяха неговия възторг, надеждите и съмненията му за тях това беше един камък. Дори галантният Фернандо, винаги отстъпчив и любезен, не можеше да прикрие разочарованието си зад учтива усмивка.

— Но ще ни ползува ли това някак? — запита той накрая.

— Не знам дали чрез него ще открием града, но за мене другото не е по-маловажно. Представете си, тук са минали тайнствените брадати мъже на древността, ненадминатите строители на каменните градове. Народът, изваял величествените статуи на Великденския остров и край езерото Титикака, построил Тиахуанако — столицата на Кон Тики; народът, издигнал циклопските каменни основи, върху чиито развалини инките изградили своя град Маху Пикху.

За Фернандо и Жак тия имена не говореха нищо.

— Всъщност какво означава тази статуя? — запита бразилецът. — Защо е захвърлена тук?

Боян се замисли.

— Струва ми се, че не е захвърлена, а е стояла изправена над Синия бряг. Виждал я всеки, който минавал по реката. Безсъмнено сложена нарочно, за да се вижда. Посочвала е нещо. Защо пък да не допуснем, че именно оттук е почвало шосе за нашия град?

Фернандо се озърна.

— Шосе? Тук!

Боян се усмихна.

— Да не се учудваме! Оттогава са изтекли векове. Джунглата е задушила всичко, затрупала го е. Ще ми се да копнем тук-там!

Жак Камюс отново се намеси:

— В никакъв случай! За какво сме тръгнали ние — за шосета или за град? Я да не губим повече време!

Неусетно настана нощта. Гората потъмня в тайнствена заплаха. Реката се превърна в черна смола. Бръмнаха милиардите комари, запрелитаха прилепи-риболовци, прилепи-вампири и нощни пеперуди.

Боян предложи:

— Да вечеряме! После да спим! А утре ще решим. Нека и аз да премисля всичко.

Докато траеше вечерята, всички разговори се въртяха около легналата каменна статуя, по която танцуваха отблясъците на огъня и й придаваха странни изражения.

Младият археолог се взря в лицето й.

Сякаш им се присмиваше надменно, дръзко, стаила безброй неразгадани тайни от своя хилядолетен опит. Или пък заплашваше, предупреждаваше с трепкащите сенки около стиснатите устни…

Водачът на индианците пристъпи боязливо.

— Хората искат да си вървят! — рече той.

Боян го изгледа слисан.

— Защо?

— Тази глава от камък! Зъл дух! Ще ни убие!

Археологът опита да го успокои:

— Нищо няма да ви направи! Камък!

— Не! Не е тъй! Лошо място, омагьосано!

Боян беше слушал колко суеверни са индианците от Амазония. Как да ги ободри?

— Ще ви дам по два ножа — обеща той.

— Не! Не!

— И по една брадва.

Носачите се спогледаха. Водачът отиде при тях, посъветваха се шепнешком, после той каза:

— Така може…

И като че ли с това всичко се уреди.

Опънаха хамаците по дърветата, нагласиха се в тях, омотаха се в противомоскитните мрежи и се приготвиха за сън. Остана само водачът да поддържа огъня до среднощ, когато щеше да го смени друг.

Боян не можеше да заспи. Лежеше и мислеше, преценяваше. Намерил ли беше вярната следа, която щеше да го отведе право към целта, или се бе заблудил? Тайнствената каменна глава приближаваше ли го до русата девойка, или, напротив, го отвличаше настрана, подмамваше го в пущинака, отклоняваше го от пътя?

Впрочем дали мислеше, дали разсъждаваше, или само мечтаеше? Люшкаше се, подмятан лудо в някакъв разбушуван океан от мисли и чувства.

И защо непременно свързваше девойката с Розовия град, ако наистина я бе видял, а не бе му се присънила?

Розовия град!

Обитаем ли беше? Кои живееха в него? Нима можеше да допусне, че са същите белокожи хора с бради, творците на най-старата американска цивилизация, загадъчните древни строители, за които загатват легендите?

И ако са те, тогава…

Наоколо, извън трепкащия купол на огнените сияния, ту налиташе, ту уплашено отстъпваше мракът, заплашителен, наситен с безброй шумове. Уж тихо. Не се чуваше ни вик на маймуна, ни крясък на папагал, ни рев на кайман. А всъщност гората ехтеше от звуци, някакво непрекъсващо шумолене като шепота на спокойно море. Наоколо пъплеха безчислените обитатели на джунглата: бръмбари, жаби, червеи. Около огнището пробягваха едри хлебарки. От листния склоп валеше непрестанен дъжд от листа, вейки, плодове, парчета олющена кора. Беше душно като в парник. Растенията не смогваха да изпаряват погълнатата влага, затова я изцеждаха направо от листата си в едри капки, които валяха надолу като рядък непресекващ дъжд.

Неусетно русото видение, което изпълваше съзнанието на младия мъж, избледня и се сля със сънищата му.