Жрицата на змията

Мравоядите сякаш разбраха какво ги бе слетяло; разбраха, че е непоправимо. Посуетиха се край мъртвото дете и изведнъж навлязоха в гората. Но Утита знаеше. Те щяха да се върнат пак. Щяха да се връщат при него отново и отново, докато го разкъсат урубу.

Утита ги превари. Одра набързо кожата на ягуара, метна на гръб двата му бута. Ауаке преметна през рамо малкия мравояд и така натоварени, двамата поеха назад към геята си по тясната, невидима сред бодливите драперии на лианите пътечка.

По едно време Утита зърна някаква драскотина върху отсрещното каучуково дърво. При това и мъхът под дървото беше поомачкан. Един европеец би минал край тези дири, без да подозре нищо, но за жителя на джунглата всяка следа, дори най-незначителната, най-незабележимата, говори много. Утита приклекна. Някой е стоял на това място, после запълзял по корем. На две-три места върху влажната почва личаха следите на дланите му. Това е станало нощес — една прекършена орхидея още не бе увехнала напълно. А тази орхидея цъфти само през нощта.

Кой можеше да бъде нощният посетител, който идваше към дома му пълзешком?

Утита знаеше много добре. Колко пъти и той самият беше приближавал така до чуждите геи, бе дебнал дни и нощи поред, докато някой излезе навън, за да се метне отгоре му и да му отсече главата.

Колко пъти!

Тези следи показваха, че сега някой друг дебнеше да вземе неговата глава.

Утита настръхна. Но не от омраза. Беше рязал глави на техните близки, те се тъкмяха да отрежат неговата — това беше просто и разбираемо. Настръхна от страх, от дивото желание да запази на всяка цена главата си… Беше убивал хора, без да ги познава, беззлобно, само защото тъй повеляваха обичаите на неговото племе. Всеки добър шуар прави така — всеки, който иска да го уважават. Реже глави и прави тсантси, откак свят светува.

— После трябва да проверим капаните! — рече той повече на себе си, но Ауаке го чу и поклати глава. Разбираше всичко. Той беше един малък шуар, достоен син.

След малко излязоха на поляната. Преди три години Утита беше опожарил гората, бе разкопал освободената площ и бе засадил банани, маниока, захарна тръстика и батати. Но мястото се бе изтощило вече. Затова трябваше да го напусне, да се премести другаде.

Геята му беше голяма, кръгла хижа, изградена от забити в земята стволове на палмата чанта, покрита с палмови листа. През тези стени не можеше да мине дори и куршум. Тя всъщност представляваше една малка крепост. В селвата индианецът е в постоянна бойна готовност, винаги нащрек, готов да посрещне опасността.

Пред колибата се разхождаха питомни папагали с оскубани пера за опашки на стрели и пет-шест едри като пуйки агами, които служат не толкова за месо, а повече като пазачи на геята. При поява на враг — човек или ягуар, крещят и разбуждат стопаните си. На покрива въртеше чудовищния си клюн пъстър тукан.

Утита се приведе и влезе през единствения вход. Трите му жени и десетте сина станаха да го посрещнат. Сред индианците, много често бездетни поради безчислените болести, най-голямото богатство са децата. За тях Утита беше не само смел войн, когото уважаваха за храбростта, но и много богат човек.

Синът му лежеше отпуснат с притворени очи и дишаше често.

Нима щеше да загуби и него? И него да зарови тук, в хижата, до основния стълб, където бе заровил и по-големия му брат? В същата гея, за да бъдат все заедно.

Нима?

Насреща му се надигна шаманът, мъж на средна възраст, едър и мускулест. Лицето и цялото му тяло бяха нашарени с черни и червени кръгове и квадрати. На прасците си носеше гривни от пера на тукан, цял веер пера се крепеше на челото му, прибрал като разкошна диадема дългите му коси. Зад перата стърчеше тежкият дървен гребен. А гребенът има магическа мощ, защото е в постоянен допир с косата. Всеки индианец знае, че именно в косата е заключена цялата сила на човека. Затова тя не се реже, оставя се да расте свободно.

Утита положи даровете си върху бананов лист. Шаманът ги изгледа безучастно. Ни едно мускулче на лицето му не трепна.

— Свършиха ли се в твоята гора тапирите? — запита той.

Утита наведе глава. Наистина цяла сутрин бе дирил тапир, но и мравоядът, особено когато е много млад, е желано лакомство. Не е толкова лош.

— Утита — заговори пак шаманът, — много се промени ти, откак ходи в страната на бледоликите. Не тачиш вече обичаите на дедите.

Това беше тежък укор. Утита никому не прощаваше. Но пред шамана замълча. Тъй беше възпитан. При това чакаше помощ от него. Чакаше и в същото време не вярваше много. Не вярваше както преди. Беше раздвоен. Съмняваше се във всичко, в което бе вярвал някога.

Шаманът махна с ръка.

— Да започваме!

Жените се разтичаха и донесоха гърнето с майкоа, сок от татул. После всички напуснаха геята. Остана само магьосникът с Утита и болния.