Жрицата на змията

Заспаха усмихнати, предвкусващи сладостта на богатството, Жак Камюс и Фернандо Бендейра.

Тогава водачът индианец се надигна. Последваха го безшумно всички носачи, сбраха хамаците си, взеха провизиите си и се качиха на едната пирога. После се спуснаха надолу по реката.

Когато видяха огъня, около който се бяха разположили хората на Машингаши, те се насочиха тихо към другия бряг. В селвата най-висшата добродетел е предпазливостта. Не се знае какво може да донесе една среща с непознати хора. Непознатият за индианеца значи враг.

След половин час срещнаха лодките на Канирса, който от няколко седмици дебнеше като гладен ягуар Фернандо Великолепния. Синът на убития старец Ватупи беше решил на всяка цена да вземе главата му, за да я опуши на свещения огън и да подчини духа му на своята воля — да го унизи, да се гаври с него, да отмъсти…

Канирса имаше отлично зрение. При това се придвижваше в сянката до брега и съгледа по-рано приближаващата пирога. Разбрал, че са индианци, той се отдръпна под листата. Пропусна ги да минат, без да го забележат.

Малко преди изгрев носачите на Боян достигнаха своята гея. Само водачът продължи надолу към мисията, за да съобщи на Доналд Джексън, че е изпълнил задачата си.

6

Утита и синът му Ауаке се провираха из джунглата безшумни като змии. И двамата бяха истински шуари, ловци на глави, невисоки, добре сложени мъже, с бронзова кожа и правилни черти на лицето. Бяха голи, само с една престилка — итипи, около бедрата. Дългата черна коса на бащата се спускаше свободно върху рамената му, а косата на сина му беше свързана с диадема от пера на тукан.

Утита носеше на рамо уме, духовата пушка, двуметрова тръба, изработена от палмата чонта. В колчана лежаха стрелите, напоени с кураре. Ауаке беше въоръжен с дълъг лък от змийско дърво с ръкохватка, украсена с папагалски пера. В колчана му стърчаха опашките на отровните стрели, направени от пера на харпии.

От заранта двамата претърсваха джунглата. Шаманът искаше месо, не някоя мършава агама или оскубан папагал, а охранено горско животно — ленивец или маймуна, тапир или мравояд. Иначе щеше да си иде, щеше да зареже болния Тукупи, втория син на Утита. А Тукупи беше много зле, от два дни гореше, кашляше, тресеше се от студ, докато тялото му плуваше в пот. Отиваше си Тукупи, всички виждаха това.

Както пристъпваше подир баща си, Ауаке запита:

— Защо не вземеш горчив прах от белия шаман?

Утита отвърна мрачно:

— Знаеш, нямам жълт метал.

— Някои са получавали и така, без нищо…

Индианецът се обърна гордо:

— Други — може. Не и Утита. Утита иска това, що му е нужно; дава това, що му искат. Не взема, без да даде. Вземеш ли, без да дадеш — това е кражба.

И замълча, затвори се отново в себе си, ядосан от несполучливия лов.

Проклета гора! Пълна с животни, които са годни за ядене. Но нейде горе, недосегаеми. По върховете се прехвърляха от клон на клон стада маймуни. А малко под тях висеше като наръч сено, с главата надолу, ленивец. Насреща му пълзеше бодливо свинче. На съседния клон се примъкваше коата. Животни — гъмжило! Но все горе, все там, където не достига човекът. Харпията лети и си хваща жертвите по клоните. Ягуарът се катери по дърветата, оцелотът скача, сякаш има крила. Само човекът е принуден да се мъкне като дива свиня пекари по земята и да гладува. Затова другите индианци се заселват край реката — там има риба, там животните идват на водопой. А Утита влезе в гората, скри се от отмъщението на враговете, отдаде се на земеделие. И ето все по-трудно и по-трудно намираше месо.

Той имаше и пушки, две хубави пушки, но ги заряза. Не можеха да се сравнят с безшумното уме. Плашеха дивеча, прогонваха го.

Изведнъж нейде съвсем наблизо, зад гъстия храст, се чу рев. Ягуар! Предупреждаваше жертвата си, преди да се метне отгоре й.

Утита усука с памук края на стрелата и я тикна в цевта. После притича напред, следван от сина си, който нагласи тежката стрела върху опънатата тетива.

Напреде им се мярна пъстро тяло. Но преди ловците да стрелят, из гъсталака изскочи един разярен мравояд и се хвърли върху ягуара, впи в гърба му огромните нокти на предните си лапи. Едрата котка се превъртя мигновено да пресрещне нападателя. Двете животни се вкопчиха в едно премятащо се кълбо. И само след минута ягуарът лежеше върху мравояда, готов да прегризе врата му. В този миг отгоре му се метна втори мравояд, по-едър и по-силен от първия. Страхотните му нокти потънаха в хълбока на хищника, разпраха корема му. Втори удар изкара навън вътрешностите му. Ягуарът се повлече назад, преметна се и падна по гръб.

Тогава Утита разбра защо мравоядите бяха тъй настървени. Хищникът бе разкъсал детето им. Индианецът можеше да убие и двата стари мравояда, но не духна в цевта, не изпрати убийственото острие. Месото на малкия мравояд беше достатъчно. Никой нямаше да се откаже и от ягуара, а пъстрата му кожа щеше да послужи за мека постеля.