Читаем Жрицата на змията полностью

Заспаха усмихнати, предвкусващи сладостта на богатството, Жак Камюс и Фернандо Бендейра.

Тогава водачът индианец се надигна. Последваха го безшумно всички носачи, сбраха хамаците си, взеха провизиите си и се качиха на едната пирога. После се спуснаха надолу по реката.

Когато видяха огъня, около който се бяха разположили хората на Машингаши, те се насочиха тихо към другия бряг. В селвата най-висшата добродетел е предпазливостта. Не се знае какво може да донесе една среща с непознати хора. Непознатият за индианеца значи враг.

След половин час срещнаха лодките на Канирса, който от няколко седмици дебнеше като гладен ягуар Фернандо Великолепния. Синът на убития старец Ватупи беше решил на всяка цена да вземе главата му, за да я опуши на свещения огън и да подчини духа му на своята воля — да го унизи, да се гаври с него, да отмъсти…

Канирса имаше отлично зрение. При това се придвижваше в сянката до брега и съгледа по-рано приближаващата пирога. Разбрал, че са индианци, той се отдръпна под листата. Пропусна ги да минат, без да го забележат.

Малко преди изгрев носачите на Боян достигнаха своята гея. Само водачът продължи надолу към мисията, за да съобщи на Доналд Джексън, че е изпълнил задачата си.

6

Утита и синът му Ауаке се провираха из джунглата безшумни като змии. И двамата бяха истински шуари, ловци на глави, невисоки, добре сложени мъже, с бронзова кожа и правилни черти на лицето. Бяха голи, само с една престилка — итипи, около бедрата. Дългата черна коса на бащата се спускаше свободно върху рамената му, а косата на сина му беше свързана с диадема от пера на тукан.

Утита носеше на рамо уме, духовата пушка, двуметрова тръба, изработена от палмата чонта. В колчана лежаха стрелите, напоени с кураре. Ауаке беше въоръжен с дълъг лък от змийско дърво с ръкохватка, украсена с папагалски пера. В колчана му стърчаха опашките на отровните стрели, направени от пера на харпии.

От заранта двамата претърсваха джунглата. Шаманът искаше месо, не някоя мършава агама или оскубан папагал, а охранено горско животно — ленивец или маймуна, тапир или мравояд. Иначе щеше да си иде, щеше да зареже болния Тукупи, втория син на Утита. А Тукупи беше много зле, от два дни гореше, кашляше, тресеше се от студ, докато тялото му плуваше в пот. Отиваше си Тукупи, всички виждаха това.

Както пристъпваше подир баща си, Ауаке запита:

— Защо не вземеш горчив прах от белия шаман?

Утита отвърна мрачно:

— Знаеш, нямам жълт метал.

— Някои са получавали и така, без нищо…

Индианецът се обърна гордо:

— Други — може. Не и Утита. Утита иска това, що му е нужно; дава това, що му искат. Не взема, без да даде. Вземеш ли, без да дадеш — това е кражба.

И замълча, затвори се отново в себе си, ядосан от несполучливия лов.

Проклета гора! Пълна с животни, които са годни за ядене. Но нейде горе, недосегаеми. По върховете се прехвърляха от клон на клон стада маймуни. А малко под тях висеше като наръч сено, с главата надолу, ленивец. Насреща му пълзеше бодливо свинче. На съседния клон се примъкваше коата. Животни — гъмжило! Но все горе, все там, където не достига човекът. Харпията лети и си хваща жертвите по клоните. Ягуарът се катери по дърветата, оцелотът скача, сякаш има крила. Само човекът е принуден да се мъкне като дива свиня пекари по земята и да гладува. Затова другите индианци се заселват край реката — там има риба, там животните идват на водопой. А Утита влезе в гората, скри се от отмъщението на враговете, отдаде се на земеделие. И ето все по-трудно и по-трудно намираше месо.

Той имаше и пушки, две хубави пушки, но ги заряза. Не можеха да се сравнят с безшумното уме. Плашеха дивеча, прогонваха го.

Изведнъж нейде съвсем наблизо, зад гъстия храст, се чу рев. Ягуар! Предупреждаваше жертвата си, преди да се метне отгоре й.

Утита усука с памук края на стрелата и я тикна в цевта. После притича напред, следван от сина си, който нагласи тежката стрела върху опънатата тетива.

Напреде им се мярна пъстро тяло. Но преди ловците да стрелят, из гъсталака изскочи един разярен мравояд и се хвърли върху ягуара, впи в гърба му огромните нокти на предните си лапи. Едрата котка се превъртя мигновено да пресрещне нападателя. Двете животни се вкопчиха в едно премятащо се кълбо. И само след минута ягуарът лежеше върху мравояда, готов да прегризе врата му. В този миг отгоре му се метна втори мравояд, по-едър и по-силен от първия. Страхотните му нокти потънаха в хълбока на хищника, разпраха корема му. Втори удар изкара навън вътрешностите му. Ягуарът се повлече назад, преметна се и падна по гръб.

Тогава Утита разбра защо мравоядите бяха тъй настървени. Хищникът бе разкъсал детето им. Индианецът можеше да убие и двата стари мравояда, но не духна в цевта, не изпрати убийственото острие. Месото на малкия мравояд беше достатъчно. Никой нямаше да се откаже и от ягуара, а пъстрата му кожа щеше да послужи за мека постеля.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
Плексус
Плексус

Генри Миллер – виднейший представитель экспериментального направления в американской прозе XX века, дерзкий новатор, чьи лучшие произведения долгое время находились под запретом на его родине, мастер исповедально-автобиографического жанра. Скандальную славу принесла ему «Парижская трилогия» – «Тропик Рака», «Черная весна», «Тропик Козерога»; эти книги шли к широкому читателю десятилетиями, преодолевая судебные запреты и цензурные рогатки. Следующим по масштабности сочинением Миллера явилась трилогия «Распятие розы» («Роза распятия»), начатая романом «Сексус» и продолженная «Плексусом». Да, прежде эти книги шокировали, но теперь, когда скандал давно утих, осталась сила слова, сила подлинного чувства, сила прозрения, сила огромного таланта. В романе Миллер рассказывает о своих путешествиях по Америке, о том, как, оставив работу в телеграфной компании, пытался обратиться к творчеству; он размышляет об искусстве, анализирует Достоевского, Шпенглера и других выдающихся мыслителей…

Генри Валентайн Миллер , Генри Миллер

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века