Жрицата на змията

Неочаквано из водата се надигна една анаконда и с мълниеносно движение захапа едната маймунка. Другата побягна нагоре. Уловената жертва запищя прегракнало, стиснала с четири ръце и опашка лианата. Но лианата се скъса и потъна ведно с маймуната и страшния хищник.

Фернандо дигна вежди. Така е. В джунглата, в живота въобще, трябва да си отваряш очите. Всяко недоглеждане, и най-малкото, може да ти струва живота.

После изсвири с уста като птицата-звънар. Отговори му подобен вик и след минута до него застана Машингаши.

Фернандо запита:

— Къде са другите?

— В пирогите, скрити сред лианите.

— Добре! Ние тръгваме след малко.

— Накъде? — запита индианецът.

— Към Синия бряг!

Машингаши погледна уплашен.

— Нагоре живее моето племе.

— Е?

— Машингаши няма право да ходи там! Защото е изгонен от племето. Отиде ли — смърт!

— А защо е изгонен?

Индианецът се намръщи. Не обичаше да си спомня.

— За лъжа! Шуарите не лъжат. Който излъже, го пропъждат. Не прощават. Индианецът може да убие, да вземе чужда жена, може всичко — само не да излъже.

Фернандо неволно се изсмя:

— Ако съществуваше такъв закон при белите, то значи да опустеят всички държави.

Помощникът му отговори мрачно:

— Затова Машингаши обича белите. Затова иска да живее при тях.

— И това ще стане! — успокои го с ласкав глас Фернандо. — Много скоро! Само ако ме слушаш!

— Но Машингаши няма да ходи по-далеч от Синия бряг! Няма, нали?

— Добре! — склони Фернандо. — Тогава ти ще останеш там с другите. Ще чакате, докато се върнем. Тогава ще ни нападнете. За тебе две бели тсантси и още много-много пари. Разбра ли? Ще чакаш?

Машингаши кимна мълчаливо.

Тогава бразилецът изтича обратно. Беше доволен. Всичко се нареждаше леко, по-леко, отколкото очакваше. Изплиташе добре мрежата си. Нищо не пропускаше. Фернандо Великолепния показваше отново какво умее.

„А тебе, Машингаши, после ще предам на полицията като убиец на бели хора. Ха, ха, ха! Ти не си обикновен дивак — подлежиш на съд. Цивилизован дивак…“

Когато Фернандо наближи селището, индианците нареждаха последните товари в две големи пироги, издълбани от цели дънери.

Тримата пътешественици и десетината носачи се сместиха на гъсто в тях и се отблъснаха от дървеното кейче.

На брега ги изпрати цялото селище: мъже, жени и полуголи дечурлига. Високият кокалест мисионер стърчеше с една глава над дребните индианци. Лицето му се бе изпънало в някакво замръзнало изражение, от което не можеше да се прочете нищо — никакъв трепет, сурово и безчувствено като лицата на тези, които го заобикаляха.

— Чудак! — подметна Фернандо на английски, за да не го разберат туземците.

— Познавате ли го? — запита Боян.

— Цяла Амазония го знае по име. Славата му се носи надлъж и шир. Своенравен, заядлив старец. Направо казано — проклет. Никой бял не се отбива при него. Отбягват го всички.

Боян реши да научи нещо повече.

— Откъде е дошъл, какъв е бил преди това?

Фернандо вдигна вежди.

— Тъмно минало, още по-тъмно настояще! Говорят, че бил лекар. Умряла жена му. Той дошъл тук преди дванадесетина години. От мъка по нея, казват. Довел и детето си — пет-шестгодишно. Но и то изчезнало. Ягуар ли го разкъсал, кайман ли го завлякъл под водата?

— Нещастник! — промълви Боян.

Фернандо го прекъсна:

— Ами, нещастник! Някои сами търсят нещастието. Позират с него. Вижте ме де! Съжалете ме! Защо не се оженил повторно, като не е могъл без жена? Млад е бил. А дошъл тук, сред диваците, и подивял повече от тях. Тъй говорят всички. Другите мисионери също не го понасят. Не са го изгонили още, защото се разбира с диваците. Как — негова си работа. В най-опасните мисии. Където отрежат главата на някой „отец“, пращат отец Джексън. И той оцелява… Как ви се струва това?

Боян не отговори. От близкия бряг прокънтя такъв рев, че пътешествениците грабнаха пушките, а индианците отпуснаха веслата.

В плитчината се биеха кайман и ягуар. Едрата пъстра котка, захапала извиващото се влечуго в основата на опашката, бързаше да го извлече върху засъхналата, нацепена тиня, за да се справи там с него. А над тях, натопили във водата високите си като кокили корени, стърчаха гигантски дървета, подобни на чудовищни стоножки, които — ха, ха — всеки миг ще размърдат крака и ще се разпълзят по стръмния бряг. По клоните се люлееха на човките си папагали ара.

Ягуарът изрева повторно, но този път вече от болка. Крокодилът, сварил да захапе лапата му, опитваше да го замъкне в дълбочините. Двамата противници се премятаха, пляскаха. Водата закипя. Виждаше се как пъстрият хищник губи сили. Той потъна веднъж, подаде се на повърхността, потъна още веднаж и повече не се мярна. Водата утихна, заглади се. Върху лъскавата й повърхност се разбягаха дългокраки паяци.

А двете пироги продължаваха да се носят нагоре срещу течението, заобикаляха повалените дървета, провираха се под нависналите клонаци.