Жрицата на змията

— Така е в джунглата. Клюките се пренасят по-бързо от телеграфа.

Фернандо добави:

— Ще ви обясня веднага. Нека говорим открито, като честни хора! Чух, че ще търсите Златния град.

Боян се усмихна.

— Ако има име, трябва да се нарича не Златния, а Розовия град.

— Няма да спорим за дребни работи. Приемам вашето мнение. Ние двамата с моя приятел решихме да ви помолим — вземете ни със себе си. Не сме учени, със знания няма да ви помогнем, но познаваме джунглата.

Боян се замисли. Какви ли бяха пък тези двамата? Безсъмнено, авантюристи. Може би иманяри. В своята професия често се бе срещал с подобни на тях. Може би са почтени хора, може би — мошеници. Но в случая нямаше избор. Безсъмнено трима европейци, и то опитни пътешественици, имат по-големи изгледи да сполучат, отколкото един.

Доналд Джексън се намеси грубо:

— Длъжен съм да ви предупредя. Няма никакъв град, никакви развалини, никакво злато — в случай че сте тръгнали за това. А вие, сеньори, ако познавате страната, трябва да сте слушали за шуарите, ловците на глави.

Фернандо отвърна с усмивка:

— Шуарите са разбрани хора, ако знаеш как да се държиш с тях.

— Тогава на добър ви път! — тросна се Джексън. — Аз изпълних християнския си дълг, предупредих ви. По-нататък нека бог ви пази!

Боян подаде ръка.

— Добре! Да пътуваме заедно. Но какви са вашите условия?

— Лесна работа! — успокои го Фернандо. — Ще се разберем. По-важно е приключението!

Но Жак Камюс го пресече:

— Не! По-напред да се уговорим! Мене не ме интересуват приключенията. Наситих им се! Искам пари! Пари ми трябват!

Археологът отговори:

— Аз не съм богат. Кажете колко искате!

— Да делим по равно! — отсече Камюс.

Боян погледна недоумяващ.

— Да делим? Какво?

— Златото, което ще намерим!

— Но аз не знам дали има злато. Пък и да намерим, то не е мое, а на Бразилската държава. Как ще разполагам с него?

— Ако няма злато, аз не участвувам! — обърна се Камюс и тръгна към лодката.

Фернандо се намеси:

— Не му обръщайте внимание! Още не е оздравял напълно от треската. Затова нервничи. Аз ще го склоня.

Боян рече:

— Но аз не съм ви канил. Вие сами…

— Разбира се! — потвърди бразилецът. — Аз ще му обясня и друго. Държавата дава премия на този, който намери съкровище. Голяма премия. За нас тя стига.

— Така може! — съгласи се Боян. — При това условие съм съгласен.

— Тръгваме ли? — залита Фернандо.

— Ще тръгнем. Но преди това кажете кои сте! Да знам поне как да се обръщам към вас.

— Аз съм Фернандо Бендейра. Приятелят ми — Жак Камюс. Неуспели каучеро. Та кой ли е прокопсал от събиране на каучук? Две неща спечелихме — треската на Жак и опитност в селвата. Дано сега сполучим повече!

— Дано! — усмихна се Боян.

Някакъв вътрешен глас се опита да го възпре — някакъв глас, който му нашепваше, че е рисковано да тръгва на такъв път с непознати хора, да обвързва с тях живота си за седмици и месеци, може би дори до смърт. Но чудното видение с русата плитка го примамваше тъй властно към юг, че замъгляваше разума.

— Кога тръгваме? — запита нетърпеливо Фернандо.

— Преди да дойдете, бях решил — след час!

— Добре! А накъде?

— Към Синия бряг! Оттам навлизаме в джунглата!

— Охо! — подсвирна бразилецът. — Тежко!

В това време мисионерът ги извика в дома си.

— Хапнете, каквото бог дал! — подкани ги той. — И дано се видим отново живи!

Тези непрекъснати подмятания и заплахи дразнеха Боян. Той седна на масата и пристъпи мълчаливо към яденето. Мълчеше мрачно и домакинът. Само Фернандо подхвърляше остроумия, на които се смееше единствен Жак Камюс.

Носачите се сбраха пред мисията с торби и сандъци, натъпкани с провизии. Те ги нагласяваха за опит на рамената и на главите си, после ги сваляха на земята, запалваха цигара или лапваха лист кока и почваха да го дъвчат съсредоточено.

Мисионерът отиде да им даде последните напътствия, а Боян се залови да провери още един път дали всичко е опаковано и подредено както трябва. В тежката влага на амазонския лес всички припаси, ако не са затворени в херметически кутии, се развалят бързо. Солта се стопява. Барутът овлажнява. Кибритът омеква, не пали. Дрехите плесенясват.

Фернандо мина край Жак и му пошушна:

— Защо постави въпроса за златото? Щеше да провалиш цялата работа.

— Защото искам пари! — отвърна той виновно. — Нямам време да чакаме!

— Нека веднъж да стигнем там! Лесно ще се оправим. Само да пипнем златото — да го пипнем с тези ръчички…

Камюс се усмихна алчно, а Фернандо продължи надолу край реката. След десетина минути се спря и се озърна. Над главата му притича стадо кинкажу. Той се дръпна неволно настрана. Може би беше нелепо, но все пак. Така разправят индианците: ако те поръси такава животинка, умираш — месото ти изгнива.

На съседното дърво се пощеха маймуни-капуцини, беряха някакви плодове, замерваха се с клечки, караха се. Ето две по-млади самки се подгониха по една лиана, увиснала като чудовищна гирлянда над обраслия с камъш залив. Настигнаха се, сборичкаха се.