Жрицата на змията

Тсантсата му, неговата глава, смалена, заприличала на кокосов орех, изложена на някоя витрина в Рио. За продан. Никога не бе допускал, че и него може да заплашва същата опасност. Смяташе, че това е работа за самите диваци — да си режат главите и да му ги носят, за да ги продава, за да печели.

И сега изведнъж по някакво проклето стечение на обстоятелствата и той се бе оказал заплетен в безкрайното им кръвно отмъщение.

Индианецът погледна към реката, заслони очи.

— Машингаши!

Фернандо отправи поглед нататък. Видя само една тънка чертичка, която се хлъзгаше по водата.

„Проклети диваци! — помисли си той. — Все по-рано чуват, все по-рано виждат.“

Наистина пристигаше Машингаши, първият му помощник. Фернандо го харесваше. Машингаши беше нещо повече от другите туземци. Разбрал бе силата на парите. Бе ходил надолу в Манаос, в Белен, бе вкусил от сладостта на порока, бе обикнал силните напитки. Схватлив и хитър, твърд, годен на всичко. Такива хора предпочиташе Фернандо и преди, когато още беше Фернандо Великолепния. Само такива приемаше в бандата си — достатъчно умни да проумеят, че без него ще си останат обикновени джебчии.

Лодката опря в брега и от нея изскочи млад, силен индианец, облечен с риза и къси панталони, със сламена шапка на глава. През рамото му висеше пушка, на пояса — револвер.

Той вдигна чантата си и се насочи право към Фернандо.

— Важна новина! — пошепна Машингаши.

— Добре! — рече Фернандо и го отведе настрана. — Казвай!

Новодошлият заговори бавно като повечето индианци:

— Един бял е видял Манка, Златния град! И скоро ще тръгне да го търси!

Фернандо неволно го хвана за рамената.

— Видял? — разтърси го той нетърпеливо. — Къде? Казвай веднага!

— Сега е при мисионера Доналд Джексън.

— Ах, негодникът! С него ли ще тръгне? Не му ли стига златото от хинина, та иска още?

— Не, засега белият мъж ще ходи сам.

— Кой е той?

— Не знам. Дошъл със самолет. Непознат.

— А кога ще тръгне? Къде е градът? Далеч ли е?

Машингаши дигна рамене невъзмутимо.

— Само това научих. Ти знаеш, трябва да се пазя. Гонят ме. Не ми прощават.

Фернандо усети, че се задъхва от вълнение.

Да намери Златния град! Друг! Да го превари! Да му отнеме съкровището, което е дирил толкова, за което е мечтал ден и нощ. Смята ли той, че Фернандо Великолепния ще се остави така да го изиграят? Че няма да се пребори? Че няма да вземе това, което е решил да има?

Ясно! Не познава кого е настъпил, чий път опитва да пресече. Не знае какво очаква всекиго, който се изпречи пред некоронования цар на Рио!

Фернандо се усмихна.

— Сега си почини, постъкми се! Утре тръгваме! Нали разбираш, трябва да бързаме?

Индианецът запита:

— Разбирам. Но какво ще правим?

— Засега не знам — призна си Фернандо. — Ще отидем там, при мисионера, при белия мъж от самолета. Направо при тях. Тогава ще решим. Важното е да ги преварим, да не стигнат в града преди нас. По никакъв начин, чу ли — ни живи, ни мъртви!

— А после кой ще води нас?

Фернандо сложи ръка на рамото му.

— Умно момче си, Машингаши! Важното е, като стигнат, да не се върнат — нали това искаше да кажеш?

И без да дочака отговора му, тръгна към къщи. Засвири с уста. Как всичко почваше да се нарежда! Надеждата отново запърха в гърдите му. И без това вече трябваше да се маха оттук, да отърве хубавата си глава, да я запази на мястото й. Тъкмо сега, когато мислеше, че всичко е загубено и ето — пак сполука! Сан Фернандо отново слагаше златната си десница на челото му.

Край на тая противна търговия!

Злато, планини от злато!

Градът Мацка! Дирен от векове! Със златни дворци, златни идоли, златни съдове — целият от злато, а очите на идолите — скъпоценни камъни, диаманти, изумруди…

Той влезе в стаята.

Гостът му се бе събудил, треската бе минала и сега очите му не святкаха тъй диво. Брадясалото му съсухрено лице се бе поотпуснало. Доволно спокойствие бе сменило предишния ужас.

— Гладен съм! — промълви той.

Фернандо му донесе малко печено месо от капибари, водосвинка, две питки от маниока, печен батат, връзка банани и седна до хамака му. Известно време двамата мълчаха. Гостът ядеше лакомо. За няколко минути изгълта всичко. Погледна за още.

Но Фернандо отказа:

— Стига ти толкова! Гладувал си.

Човекът се усмихна виновно.

— Ей, мислех си, свършено е с мен! Не съм допускал, че ще оцелея.

Фернандо приближи стола си.

— А сега да се запознаем. Аз съм Фернандо Бендейра.

Можеше да му признае спокойно кой е, защото в Рио никой не знаеше името му. Никой! Нито Жоао! Най-сетне тук си бе позволил лукса да поживее с истинското си име.

— Как се казваш ти?

Гостът пребледня. Отвори уста, заекна, но не се доизказа.

Фернандо отклони тезата:

— Стеснително ти е?! Очевидно! Навярно пътуваш инкогнито. Щом не искаш, не ми го казвай! Знам, не за удоволствие се минава тоя път, по който дойде ти. Преди година оттам ме навести един друг французин. Измъкнал се от Кайена.

— Кайена! — възкликна непознатият. — И друг?

— Да. И друг! — потвърди Фернандо. — Не издържа тук. Отиде надолу по реката. Аз му помогнах. Услужихме си взаимно.

Беше го направил агент, пласьор на стоката си.