Жрицата на змията

— Не! Намерил друго — огромен каменен град, запуснат, безлюден, град с крепостни стени, с двуетажни домове, с колосални статуи, с водопровод… Но португалецът не дирел развалини, затова се върнал, за да организира нова, по-добре екипирана експедиция. Отправил този ръкопис до вицекраля и повече нищо не се знае… Ходил ли е повторно, не е ли ходил…

Джексън тръгна към вратата.

— Вие сте настроен романтично. А тук, в Амазония, няма романтика, запомнете! Има змии, москити, каймани, блата и тресавища. Само не и романтика.

— Въпреки това — спря го Боян — аз ще тръгна. И вие ще ми помогнете. Трябва да ми помогнете! Намерете ми носач!

— Как да ги убедя да тръгнат с вас?

— Аз ще им платя! — Боян бръкна в джоба си, извади портфейла си, надзърна вътре.

Мисионерът махна с ръка.

— Вие напълно забравяте къде се намирате. Та тия хора въобще не са виждали пари.

— Вие ще ми продадете някои стоки за размяна: ножове, мъниста, въдици…

Джексън се извърна възмутен:

— Не съм бакалин!

Боян побърза да поправи грешката си:

— Знаете, че не това исках да кажа. Надявах се, че ще ми услужите.

— Но и да ви услужа, пак няма да ги склоните. Казах ви, не познавате тукашните хора. Те не работят срещу заплащане.

— А как? — не се стърпя Боян.

— Така, както децата. Ако им харесате вие, ще ви помогнат. Или ако им се нрави самата работа…

Боян стисна зъби. Тази любезна упоритост го вбесяваше. Защо, защо му пречеше така? Каква своя цел преследваше? Идеше му да скочи и да го стисне за гушата.

Но се овладя. Трябваше да се въздържа, да потиска чувствата си. Всъщност той беше единственият, който можеше да му помогне. Никой друг.

— Вие имате влияние — почти извика той. — Знам, ако поискате, те ще тръгнат с мен…

— Може би — не възрази Джексън. — Само че не искам. Обясних ви. Не поемам такава отговорност — нито пред хората, нито пред бога.

Боян се отпусна върху възглавницата изморен, смазан от тази безполезна схватка.

— Тогава ще вървя сам!

В гласа му прозвуча такава решителност, че мисионерът се обърна рязко:

— Вие сте луд, направо луд! Знаете ли, че още първия ден ще изгубите дебелата си глава? Нямате ли представа поне къде се намирате? Не сте ли чували за ловците на глави? Поне нещичко за тях?

— А вие? Защо не пакостят и на вас?

— Познават ме. Знаят, че никога не навлизам в техните владения. Всеки друг бял, всеки, който не е от тяхното племе, загубва главата си. И миналата година двама храбреци като вас тръгнаха без съгласието ми. Моите хора ги намериха след няколко дни, само че без глави.

— Въпреки това ще тръгна!

— Туземците имат отровни стрели. Смъртта идва нечута, из засада, зад всеки храст, от всеки клон. По пътеките са изкопани вълчи ями, бодлите на лианите са намазани с кураре…

Младежът си помисли: явно пресилва. Иска да го сплаши. Наистина, нищо не измисля. Само преувеличава. Опасностите съществуват. И друг път Боян е бродил из джунглата. Познава коварството, безпощадността й. Така е — смъртта дебне отвред. Но какво от това? Да се върне ли? И да изостави чудния град, да се откаже от неразгаданите му тайни, да не види вече дивната девойка.

— Ще тръпна сам! — повтори той. — Ако загина, смъртта ми ще тежи на вашата съвест.

Мисионерът не отговори нищо. Излезе навън и притвори вратата.

Слънцето потъна зад плътната стена на джунглата. Влажна сянка легна над малката поляна и бамбуковите къщички. В реката се разлудува стадо делфини иниа. Пъргавите животни прорязваха с острите си плавници мътната повърхност, излитаха във въздуха и плясваха обратно сред гейзери от бляскави пръски. Съвсем наблизо зарева кайман. Възбудени от гласа му, писнаха маймуни. Обадиха се и папагалите.

Джексън чу край ухото си бръмченето на първите комари. Време беше всички да се прибират зад противо-москитните мрежи.

Той повика един възнисък, широкоплещест индианец с грозно сипаничаво лице. Дръпна го настрана и му нареди:

— Слушай, Чириапа! Този бял човек е гореща глава. Трябва да се охлади.

Туземецът стоеше почтително и кимаше с глава.

Джексън добави:

— Това ще стане така. Когато той поиска, Чириапа, Пакеша, Амбуши, Варуш, Шики и Тунда ще тръгнат с него нагоре по реката. До вечерта ще стигнат Синия бряг. Ще легнат да спят. А на заранта белият мъж трябва да се събуди сам. Чириапа и другарите му ще го напуснат през нощта. Разбра ли?

Индианецът кимна.

4

Из селвата се мъкнеше полугол, издран от шиповете на лианите и изтощен от глад мършав човек. Затъваше в крайбрежните гьолове, препъваше се във високите като огради дъсковидни корени, в преплетените примки на лианите, падаше, изправяше се и отново се повличаше напред, задъхан, с искрящи от треската очи.

Нямаше никакъв път. Само реката с нейните тинести брегове, които гъмжаха от пиявици. Пиявици навред — във водата, по земята, из храстите! Тънки като червейчета, те се залепваха по тялото и скоро се превръщаха в малки мехурчета от кръв. И гадни, и опасни.

На всяка крачка препречваха пътя му повалени дънери с разперени коренаци. Какви чудни корени! Никога по-рано не би повярвал, че тези горски великани се крепят на толкова плитки корени — не повече от половин метър в пръстта.