Наоколо, в полукръг, стояха десетина индианци, облечени с дочени панталони и пъстри ризи, със сламени шапки на главите. Лицата им не бяха нашарени, а лъщяха с естествения си бронзов загар. В пробитите дупки на ушите и носовете им нямаше никакви украшения — нито бамбукови пръчици, нито пъстри крила на бръмбари.
Ясно — християни! Наблизо имаше мисионери. Дъхът на цивилизацията бе достигнал и тук.
Тълпата се раздвои, отстъпи почтително място на възрастен бял мъж със светъл памучен костюм и тропически шлем на главата. На гърдите му лежеше тежък черен кръст.
Мисионерът!
Боян го измери с поглед. И не го хареса. А би трябвало да се зарадва. За него срещата с бял човек означаваше връзка с цивилизацията, възможност за връщане в неговия свят, спасение.
Новодошлият имаше слабо, изпито лице, прорязано с дълбоки бръчки, тънки, плътно стиснати устни и издадена напред брада, признак на силна воля.
Къде беше виждал такова лице? Или подобно на него?
Може би по старите икони. Същите мършави образи с фанатично изражение. Същият суров изглед, от който лъхаше готовност за саможертва и едновременно с това — безусловно изискване на саможертва от всички други.
Боян реши в себе си — фанатик, който не прощава никому.
Цялото му държане издаваше съзнание за собствена безпогрешност, която признаваше само едно, изискваше само едно — подчинение.
И още… Но какво? Някаква жестокост може би или пък страдание, спотаено, несподелено, прераснало в омраза. И не само това. Още нещо. Някаква прилика с някого, с някой жив човек. С кого ли?
— Какво дирите тук? — запита мисионерът сухо.
В гласа му личеше раздразнение, прикрита неприязън.
Боян свъси вежди. Не бе свикнал на такъв тон.
— Сеньоре — натърти той. — Така ли посрещате гости?
Мисионерът го пресече рязко:
— Не сеньор, а отче!
— Добре, отче! Кажете ми по-напред къде се намирам!
По лицето на мисионера пробягна сянка на учудване.
— Нима не знаете?
— Наистина не знам — потвърди Боян. — Пътувах със самолет за Сан Паоло. Самолетът падна в реката, а аз едва се добрах до брега.
Мисионерът изгледа присъствуващите и ги запита нещо. После се обърна още по-недоверчив:
— Никой не е чул самолет, не е видял падането му. Къде е станало това?
— Казах ви — отговори Боян. — Не знам.
Мисионерът се замисли. Устните му се превърнаха в една гънка. Очите потъмняха. Но постепенно изражението му се промени, лицето му омекна, очите загледаха по-спокойно.
— Елате в дома ми! Бъдете ми гост!
Боян се опита да се изправи, но му се зави свят. Мисионерът посегна да го подкрепи. От другата страна застана един индианец. Така, подкрепян от двамата, Боян тръгна през малката плантация по една утъпкана пътека, оградена с два реда банани, между които растяха батати, маниака и ямс.
Скоро достигнаха дървената къща на мисионера — салон за богослужение и до него две стаи за живеене. Боян легна върху железния му креват.
Домакинът му предложи банани, маниокови питки и пилешко месо. Отстрани любопитните индиански деца и седна на един стол да го изчака, докато се нахрани. Приведе глава, отпусна рамене.
Както ядеше, Боян отново разгледа лицето му.
Какво ли е изживял? Нещо ужасно, види се — незабравимо. Някакво чудовищно престъпление може би, което го е изхвърлило чак тук, да се скрие от света.
Мисионерът вдигна глава. Очите му се устремиха в неговите очи, замътени от предишната студенина и враждебност.
— Сега говорете истината! Аз се казвам Доналд Джексън. Разнасям словото божие сред непокръстените. Приобщавам ги към лоното на бога. А вие кой сте? Какво дирите в Зеления ад?
Боян остави захапания банан.
— Казвам се Боян Симов. Археолог, българин. Усвоил съм почти всички местни диалекти. Проучвам древните американски цивилизации.
— Инките?
— Не! Преди инките, преди майте и ацтеките! Работех в Куско. Но ми се наложи да отлетя до Сан Паоло за един конгрес. И както ви казах, стана катастрофа.
— Кога? — прекъсна го Джексън, като разглеждаше изпитателно белезите по лицето му.
Боян трепна. Въпросът го учуди.
— Мисля — промълви той, — днес… или по-право вчера…
— Не е днес, защото раните ви са заздравели вече.
Изведнъж Боян се надигна.
— Коя дата сме сега?
— Петнадесети юни — отвърна мисионерът.
Археологът прехапа устни.
— Петнадесети! А самолетът се разби на втори…
По лицето на Джексън се плъзна тържествуваща усмивка.
— Тринадесет дни! Достатъчни, за да зараснат раните ви. Къде се губихте до днес?
— Нали ви казах? Не помня! — отвърна смаян Боян. — Нищо не помня. Знам само едно — Розовия град…
Мисионерът се надигна.
— Какво?
— Град от розов камък, по право развалини. Видях ги от самолета преди катастрофата. А когато излязох на брега…
Той млъкна. Истина ли беше това, което стана после? Да разправи ли за прекрасната руса девойка, за ягуара, за чудовищната змия?
Че кой ли ще му повярва? Анаконда — четиридесет метра дълга!
По-добре да мълчи! И той самият не би повярвал. В учебниците пише, че анакондата достига десет-единадесет метра. А по-голяма змия от нея няма. Тогава?
Нека по-напред събере мислите си!
Домакинът се надигна.