Жрицата на змията

Ех, да би могъл да възседне някой дънер, да се понесе надолу по течението, да се просне по гръб и да заспи! Да заспи! Ала дънерите на джунглата са тежки — не плуват, потъват като желязо. Чудесна работа биха могли да му свършат балсовите трупи — с най-леката дървесина на света, по-лека от корка. Но нямаше! А да среже цяло балсово дърво със своя притъпен нож, беше немислимо.

Няма що! Оставаше му едно — да се движи, да прекрачва отчеснатите от бурите клонаци и чудовищните корени, да гази до пояс във водата, да отскача от крокодилите, които се спускаха пълзешком по тинята.

Да се движи! Спреше ли, това щеше да означава края!

Беше гладен до премаляване, до лудост! Откога ли не бе ял? А и преди това ядене ли беше то — някой див банан, палмов кълн, горчив лешник, костенурчено яйце — на ония, лудите костенурки, дето снасят, без да се смущават от човека.

Той се подхлъзна и падна.

Колко беше приятно — така легнал! Да лежи! Да почива! Но нямаше право! Надигна се. Облегна гръб в един ствол и се загледа пред себе си.

Пък беше хубава тая проклета гора! Адски хубава! И безпощадна! Рай и ад!

Тихата жълто-зелена вода, наръсена с цветен прашец, се провираше през пролома на дървесните грамади, сякаш замръзнала, неподвижна, като полиран бакър, на места разяден от неравните петна на патината. Отгоре небрежна ръка като че беше нахвърляла безредни китки бели и червени лилии. Камъшът запълваше плитките разливи като зелена четина, сред която се провираха дългокраки фламинги.

Наоколо — листа! Чудовищни купни от листа, бухнали зелени облаци! Наистина тук няма есен, няма и пролет. Листата падат едно по едно. Едно по едно поникват. И чудно — при тях не старите осланени листа са пъстри, а младите, току-що покаралите. Жълти, розови, червени — те греят като цветове върху зелените корони. Само тук-там отделни дървета са хвърлили наведнъж старата си шума и новата им огнена премяна пламти като гигантска клада.

Такива багри — замайващи и опиващи като есенен листопад. Багри на листопад, но без намек за идваща зима, без печалния дъх на есента. Други багри, ярки, крещящи в някакво изстъпление за борба, със задъхваща, кипяща, непреодолима жизненост.

А това?

Над реката се надигна жълта мъгла. Човекът се взря недоумяващ. Какво ли беше? Странен облак, сякаш изригнати серни пари.

Мъглата приближи, обгърна го. Тогава той видя. Над реката, потекла в същото зелено русло, струеше втора река, замайваща вихрушка от жълти пеперуди. Гората изчезна, изчезна целият свят, забулен в този гъст воал. Притъмня. А живият порой все не се източваше, летеше, лееше се надолу. Увлечени от непреодолимия си порив, милиардите насекоми пърхаха с крила, въртяха се из въздуха и се носеха напред, все напред.

Най-сетне пороят се източи, изчезна отвъд големия завой. Зеленият пролом отново се открои с разкривените корони на блатните акации, с букетите на дървовидните папрати, със замайващата паяжина на лианите, с причудливите извивки на дъсковидните корени, които се гънеха като плоски дървени змии, с изправените кокилести коренища на крайречните храсти. Небето се проясни. Заблестя отново металът на водната повърхност, по която потръпваха хиляди пеперуди с намокрени крила като окапали есенни листа.

Пътникът се надигна, повлече се напред. А защо? Той не мислеше вече, затъпял от глад и умора. И от ужас. Само някакъв първичен, непобеден още порив за живот го мъкнеше машинално напред.

Къде да е — напред!

Изведнъж до него се преметна едро зелено тяло.

Игуана! Големият грозен гущер има чудесно месо. Само това беше важно. Месо! Храна!

Човекът се хвърли към него, но късно. Игуаната се хлъзна във водата и отплува надалеч. А нещастникът дори не се ядоса на несполуката си. Беше притъпял. Все несполуки — дни наред.

Трябваше пак да тръгне!

Да се мъкне! С тази орис — да се мъкне…

Тук брегът неочаквано се разгъна. Стръмният глинест откос отстъпи място на тесен пясъчен плаж. Човекът забърза. Вече личеше, че се движи, че не джвака на място във вонещата кал. Но спря. Напреде му зееше дълбока яма, а на дъното й лежеше кайман. Когато съгледа човека, страшния си враг, той изфуча гневно и изпълзя нагоре. Пътешественикът се покатери на брега и там, седнал върху един издаден корен, недосегаем, се загледа с алчни очи в него. В ямата се белееха шест крокодилски яйца.

Яйца — храна! Храна!

Ако би могъл да измъкне поне едно, да позасити вълчия си глад.

Трябваше да го издебне, когато се махне.

Да сложи нещо в уста. Да затисне жестокия звяр, който дращеше с нокти корема му.

Но кайманът не се махна. Загреба с опашка мокра шума и засипа яйцата. Снесе върху тях още няколко яйца и пак ги покри с листа.

Времето минаваше, а чудовището продължаваше да гради майсторски гнездото си, като нареждаше яйцата на етажи. Етаж над етаж. Най-после го засипа с пръст и легна отгоре му, обърнало глава към човека, предугаждайки грабителските му намерения. И щеше да лежи там, да се навърта наоколо неотстъпно, докато, стоплени от гниещата шума в този остроумен инкубатор, се излюпеха малките крокодилчета.