Жрицата на змията

— Ватупи не носи тсантса. Ватупи иска тсантса.

Фернандо не изтрая:

— Слушай, Ватупи! Да се разберем! Аз купувам. Не продавам. По-точно, продавам на други, които могат да ми платят по-добре от теб.

Индианецът повтори:

— Искам тсантса, тсантсата на Наанчи!

— Кой е тоя Наанчи?

— Синът на Ватупи. Ватупи беше голям ловец. Имаше само двама сина — Наанчи и Канирса. Враговете взеха главата на Наанчи. Подчиниха духа му, принудиха го да им служи. После главата дошла при теб — белия човек, който събира тсантси. Ватупи дойде да си я иска. Да я отнесе в своята гея, да я зарови до главния стълб, където спи тялото й. Да се успокои духът на Наанчи.

Фернандо изпита неочаквана симпатия към нещастния баща. Горкият! Тръгнал да търси главата на сина си. И тя може би лежи в торбата с пясък, готова за път, готова за пазара. Ако можеше да съживи сина му, Фернандо навярно би направил тоя жест. Но сега? Сега всичко беше свършено. Наанчи не съществуваше. Не усещаше, че липсва главата му. Нима заради празните суеверия на тези диваци Фернандо трябваше да губи?

— Нямам — излъга го той решително. — Изпратих ги.

— Къде?

— Надолу по реката.

— Не е вярно! — възрази индианецът. — Ватупи гледа. Никой не е слизал по реката. Дай ми я! Ватупи ще ти върне заради нея една тръба, която изригва мълнии.

Фернандо се усмихна. Ех, глупчо! Предлагаш една пушка, когато могат да се вземат стотици долари?

Той вдигна рамене, разпери ръце.

— Няма ги! Нали ти казах?

Ала старецът не мръдваше. Стоеше приведен върху кривите си крака с непроницаемо изражение на лицето.

— Ватупи ще чака. Един ден, два дни… Ще чака да му я върнеш… Ватупи ще я зарови в геята си до тялото й, ще освободи от магията душата на Наанчи.

От тази упоритост Фернандо кипна. Съчувствието му се изпари бързо.

— Слушай, Ватупи! — изръмжа той. — Да се махаш оттук, че ще опиташ камшика ми!

Индианецът стоеше като вкаменен.

— Ватупи чака. Нека белият човек си помисли.

Фернандо скочи. Самочувствието на расата му изведнъж заговори, раса на победители, на господари.

Какво щеше да стане, ако всеки мръсен туземец почнеше да говори така с него? Да злоупотребява с търпението му, да нахалничи?

Той грабна камшика и удари индианеца по врата.

В следния миг Ватупи скочи напред с неподозирана пъргавина, опитвайки се да го одращи с нокти. Фернандо го перна повторно с бича. Кървава рязка цъфна върху бронзовото лице. Но старецът отново налетя, без да издаде ни звук. Отново простря нокти.

Фернандо отстъпи. Бегло подозрение проряза съзнанието му. Защо все е нокти? Инстинктът му го усети, преди да достигне до разума.

Удари го още веднъж.

Всъщност каква беше тази котешка издръжливост? И тези прострени нокти?

Фернандо извади пистолета и стреля. Старецът се спря, олюля се, от гърдите му бликна червена струйка. Но в следния миг се метна напред и впи нокти в ръката на врага си.

После краката му се подкосиха и той се строполи на земята.

Фернандо прибра пистолета с погнуса.

Гадост!

Толкова време се бе пазил — и сега заради този мръсен дивак трябваше да провали цялата си работа. Бе се вмъкнал, без да ще, в омагьосания кръг на кръвното им отмъщение. Всеки миг можеше да очаква нападение от роднините на убития.

Индианецът отвори очи, устните му промълвиха глухо:

— Ватупи отмъсти… Ти ще умреш… Ноктите — кураре…

Фернандо застина. Косите му настръхнаха.

Кураре! Зловещата отрова на индианците, срещу която няма лек.

Той погледна лявата си ръка. До лакътя се виждаше плитка драскотина. Плитка наистина, но достатъчна, щом като ноктите са били намазани с кураре.

Спомни си изведнъж. Беше слушал за някакъв Диего Ордас. Смел конквистадор. Пръв минал по Ориноко. Войниците му измирали загадъчно. Много по-късно се разбрало, че туземците ги одрасквали с нокти при ръкуването. А ноктите били намазани с отрова.

И сега — същото!

Когато разберат, че са улучени с отровна стрела, диваците лягат на земята и чакат смъртта. Но Фернандо принадлежеше към друга порода. Знаеше да се бори.

Измъкна ножа си и с един замах изряза месото около драскотината. Посипа го с барут и го запали. Така индианците се спасяваха от ухапванията на отровните змии. Тъй трябваше да се спаси и той.

Привлечените от изстрела слуги стояха мълчаливо пред бънгалото и го наблюдаваха с безразличие. За тях вече беше мъртъв.

Фернандо усети първите признаци на отровата. Зави му се свят. Въздухът взе да не му стига. Задъха се. Пот ороси челото му.

Той политна назад и се простря в лежащия стол. Надигна бутилката с ром. И ромът помага.

А чудният град? Купищата злато?

Нима щеше да ги остави на друг?

3

Боян отвори очи. Лежеше на земята, а над главата му се поклащаше розова люлка. Но не! Не беше люлка, а цвят — огромен бананов цвят, в който може да се смести цял човек. Над него разперваха рошав перчем четириметровите му нацепени листа. Слънчевите лъчи мятаха ослепителни отблясъци по гланцовата им повърхност.