Жрицата на змията

Настана тишина. И в тая тишина още по-напрегнато засвириха москитите, заскрибуцаха цикадите, заквакаха жабите.

Кой беше неочакваният спасител?

Безсъмнено не бял човек! Белите не си служат с лъкове и стрели. Пък и какво ли ще дирят тук, в най-залутания край на Амазония?

Изведнъж нещастникът отвори широко очи, от изненада дъхът му пресекна.

Иззад гигантския дънер на сейбата изплува някакво чудесно видение. Приближи полугола бяла девойка с къса памучна туника, с навита на венец руса плитка и диадема от ярки светлинки, която лееше наоколо меко, спокойно сияние и прогонваше черните сенки на джунглата. В ръката си тя държеше лък, а през рамото й висеше колчан със стрели.

Такава красота!

Боян лежеше изумен, без да шавне. Не сънуваше ли? В ред ли беше разсъдъкът му? Защото това не можеше да бъде истина! Истината не е такава. Сън е. Трескав сън, в който се редуват в нелепа смяна ужас и неизживени блянове!

Живо същество ли стоеше насреща му и го гледаше с мълчаливата си, печална усмивка?

Живо същество или болезнена халюцинация?

Девойката пристъпи, окръжена от яркия си ореол, хвърли безразличен поглед към простреляния хищник и се приведе над занемелия от учудване Боян.

Очите й, тъмни и печални, го обгърнаха в безкрайно сладостна ласка. И в същото време той прочете в тях още нещо — неизмеримо тежка мъка и примирение…

Едновременно и топлота, и безнадежден хлад.

Тя раздвижи устни да проговори.

Но не. Не беше говор, а свирене с уста. Или по-право не и свирене, а нещо по-сложно, неразгадаемо — и шепот, и пеене едновременно. Мелодично и галещо.

Девойката млъкна. Очите й го гледаха нетърпеливо. Очакваха отговор.

Какво ли питаше тази музика?

Младият археолог си припомни — свирещия език на гуанчите от Азорските острови, езика без думи на древното загадъчно племе. И още някъде — бушмените в Африка…

В този миг нещо ново привлече вниманието му. След гладкия унес от близостта на това прекрасно създание нов ужас вледени съзнанието му, пресуши устните му, спря дъха му.

Нима тя не чуваше? Не виждаше ли?

През гъстака се подаде огромна змийска глава, а след нея се източи туловището на гигантска анаконда. Тя пълзеше бавно и уверено — някаква неправдоподобна, неприемлива за човешкия разум грамада от гъвкавост и сила, — а под страшната й тежест скърцаха преломените храсти, пращяха разкъсаните лиани. Из зиналите й челюсти се подаваше като двурога вила езикът й, който опипваше всяка трева, всеки дънер наоколо, а изцъклените й зеници мъждукаха със зеленикаво сияние като два фосфорни диска.

Видът на приближаващото влечуго ужаси Боян. Той опита да се привдигне, посочи с ръка.

Девойката само се извърна небрежно назад, после потропа с крак по земята. Змията спря, застана неподвижна като каменна колона, наподобила ограждащите я дървесни стволове. Очите й продължаваха да греят със своя студен огън и само неспокойният й трептящ, език издаваше, че е жива, че стои и дебне.

Девойката пристъпи към нея и я прегърна. Но и с две ръце не успя да обхване шията й.

Едва сега, при сравнението на нежното момиче със заплашителната мощ на чудовището, Боян успя да проумее, да осъзнае неговите размери. Дължината му може би достигаше тридесет-четиридесет метра, а дебелината му се равняваше на три девойки като прекрасното русо привидение, което галеше с ласкави длани люспестата му броня.

Той не издържа повече. Надигна се, подпря се с гръб в стъблото, опита да проговори, да каже нещо, да извика, да изкрещи от ужас.

Внезапно цялата джунгла се завъртя — убитият ягуар, девойката, чудовищната змия, дърветата. Черният мрак избухна като безшумен взрив и зарина всичко. Звездната диадема върху русата глава угасна…

2

Фернандо Бендейра сложи в торбата петте тъмнокафяви топки, обля я с каучуков сок и я окачи на една връв за тавана да съхне.

И това свърши! Тая противна работа! Сякаш цялото му съществувание се бе просмукало с миризмата на гьон и мърша. Такава миризма не се премахваше нито с миене, нито с проветряване, нито с букетите цветя, които красяха цялата къща — по масата, по полиците, по прозорците и пода.

Дори сред джунглата, в този забравен от бога пущинак, Фернандо Бендейра беше същият денди, когото познаваше цял Рио. След парите и момичетата имаше само една страст — цветята. Фернандо си оставаше все същият поет-мечтател, какъвто беше и преди мръсната несполука. Обичаше красивите девойки, красивите цветя, красивите дрехи, красивите автомобили. Обичаше красотата!

А беше принуден да се крие като див звяр в тая пустош, сред тълпа голи и мръсни туземци, наплескани с черни и червени мазила, по-гнусни от маймуни. Принуден беше да спи в неудобен хамак, омотан с противомоскитна мрежа, да се пази от милиардите отвратителни насекоми, които сякаш изригваха от преизподнята. Неговият дом в Рио де Жанейро беше дворец, пренесен тухла по тухла от Венеция. Банята му блестеше като украшение. Никой нямаше като неговите аромати за баня, а сега той се къпеше в някакъв тинест гьол. Той, Фернандо Великолепния!