Жрицата на змията

Роден бе за лукс, за богатство — да гребе с пълни шепи от живота. И той не бе изпуснал нито една радост, нито една наслада. Красив като римски бог, силен като Херкулес, и умен, вкусил от всичко, що можеха да дадат парите.

Парите!

Едва сега той откри истинската им цена. Парите — сила, власт, ум, всичко! Всяка врата беше отворена за него — от метача до президента. Фернандо Бендейра беше желан навред. Никъде не пропускаха да го поканят — магията на парите не познава граници. Може би някои злословеха зад гърба му, може би подмятаха боязливи намеци за неговите доходи, може би го кичеха с обидни епитети. Но само зад гърба му. В лицето му не смееха — знаеха неговата мощ.

А може би разбираха колко относителни са нравствените им норми! Навярно се догаждаха, че най-важното е да печелиш, безразлично как — на борсата, когато изкупиш на безценица акциите на противника и го накараш да си пусне куршума в сляпото око или когато ти сам му вкараш парчето олово под кожата, за да му вземеш направо парите. Законът беше един, същият закон, който владееше и тук — законът на джунглата.

Но трябва да си отваряш очите, както и тук… Може би там още повече.

Един път в живота си се довери, омръзнало му бе да се крие от всички. Този подлец Жоао успя да го надхитри. Жоао Девойката го бяха кръстили на подбив. А той, най-безопасният наглед, успя да го измами. Измести го, взе мястото му и го принуди да бяга, за да отърве кожата си. Ако беше полицията, все щеше да се оправи някак — връзки, подкупи, куршуми. Но неговите момчета бяха други. Те не прощаваха никому — тъй ги бе учил той. Не простиха и на него, задето бе делил нечестно плячката. Устроиха му такава хайка, за каквато полицията не можеше дори да мечтае. Затвориха му пътищата отвред. Такава блокада са способни да организират само бандитите. Дебнеха го по параходите, по влаковете, по всички граници. Остана му само това — да се погребе в джунглата, да изчезне. Кой би дошъл да го търси тук?

Три трупа остави той при бягството си от град в град, три трупа с обезобразени лица и със своите документи, за да заблуди безпощадните си преследвачи.

И като че ли успя. Вече две години живееше тук, без да забележи нещо подозрително. Впрочем живот ли беше това? По-страшно от каторга. Той броеше дните, часовете. Тъкмеше, обмисляше отмъщението си. Нека да го позабравят, да се отпусне Жоао… Тогава с един удар ще го смаже — такъв удар, какъвто не са сънували…

Но дотогава все трябва да се живее някак.

Живот — мръсотия!

Отначало мечтаеше. Безброй легенди се носеха за тоя край: загубени в джунглата древни градове, храмове от злато и диаманти.

Злато и диаманти! Сила, власт, отмъщение!

Розовия град, потънал при големия потоп и по волята на боговете отново изплувал — загадъчният град, за който индианците говорят шепнешком. Зли сили го охраняват и никого не пускат там.

Фернандо се усмихна самонадеяно — само него ще пуснат. Не го плашат никакви зли сили.

Няколко пъти той навлиза в джунглата, претърси цялата околност — и все нищо.

Поне зрънце истина трябваше да съществува в тези легенди. Всяка легенда крие някаква истина. И тук също. Навсякъде само за това се говореше, за тоя тайнствен град. Някои твърдяха, че там живеят бели туземци, които залавят всеки минувач и го принасят в жертва на своя бог.

Дали и това беше подла измислица на жалките червенокожи главорези в детинските им опити да отмъстят на белите с плоски лъжи, подобни на лъжите за амазонките, които убивали всяко родено момче, или пък за водните индианци с плавателни ципи на краката, живеещи в дупки край реките като видри.

А злато съществуваше. Без съмнение. Иначе откъде тези мръсни диваци го донасяха на мисионерите, за да си купуват хинин? И то не самородно злато, а откъртвано късче по късче от скъпоценни съдове и украшения.

Хубава сделка — грам злато за грам хинин.

Той опита и тая търговия. И с по-голяма изгода за индианците — два грама хинин за грам злато. Но благочестивите отци подушиха конкуренцията му. Той излезе благоразумен. Виждаше властта им. Златото на червенокожите божи чада беше отредено за църквата. Само за нея. Той знаеше какво значи монопол. Ако искаше да живее в мир с всесилните мисионери, трябваше да се откаже от хубавия бизнес.

Остана му тази единствена цел — да намери града на златото. А всяка експедиция в джунглата струва пари: оръжие, припаси, носачи. Наистина плащаше с мъниста, с огледали, а и ножове, но тук, на толкова хиляди километра от пазара, тези дреболии струваха луди пари. Зад него не стоеше цяла организация с параходи и самолети като Обществото на евангелистките мисионери или Езуитския орден.

Той беше сам.

Така неусетно премина към сегашния си занаят. Пфу! Гробарски занаят!

Но що да стори? Нали трябваше да продължи издирванията? Да намери най-сетне този проклет град, за да го завладее, тъй както някога прадедите му бяха завладели хубавия Рио. Да грабне златото — и тогава… О, тогава! Мисли му, Жоао! А Рио, Рио отново ще бъде негов. Неговият прекрасен, ненагледен Рио!