Зовът на костите

Амая затвори телефона и се загледа в Йонан, който караше така здраво стиснал волана, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

– Всъщност това потвърждава предположенията ни, че Тартало е човекът, посещавал майка ви, и че той и осквернителят от Арискун вероятно са едно и също лице, тъй като заради вас е подхвърлил майру на новородени дечица точно от вашето семейство; това пък ни навежда на мисълта за човек от Елисондо, който е знаел, че около къщата на баба ви има такива погребения. Почти съм убеден, че фактът, че е оставил заради вас кости от ръката на собствената ви сестра, сочи без никакво съмнение връзката с единствения човек, който е могъл да знае къде се намират те... Не забравяйте, че в този случай костите не са били заровени като другите. За да се сдобие с тях, е трябвало да има достъп до тази информация, а тя е била известна само на майка ви. Това ни води до извода, че осквернителят и Тартало са едно и също лице.

Амая изпухтя объркана, сякаш не успяваше да асимилира всичко това. След няколко секунди прошепна:

– Тогава оскверняванията са имали една-единствена цел: да привлекат вниманието ми, но върху какво? Върху престъпленията на Тартало?... Какво иска да ни каже? Какво общо има сестра ми? И тя ли е била жертва на Тартало? – Амая спря за миг, преди да се разсмее. – Родната ми майка ли е Тартало? – добави уморено тя.

Йонан развеселено се усмихна на това предположение.

– Не, шефке, майка ви не е Тартало. Няма как да бъде. Някои от костите, открити в пещерата, са престояли там повече от десет години, а според мен преди десет години майка ви вече е била доста болна или дори настанена в клиниката. Откога е там? Но част от другите очевидно са били оставени, когато тя вече се е лекувала в клиниката.

– Не, още не беше постъпила, но беше достатъчно зле, за да участва в подобно нещо. И все пак тя го познава.

– Няма съмнение – съгласи се Йонан, – макар че не е изключено да не знае дори кой е, нито какво върши.

Амая се замисли.

– Имаме добър коз със съпруга на Нурия, мъжът с отрязаните пръсти.

– Да, но той е бил зад решетките, когато са убили Йоана – възрази тя.

– Все пак хлапакът от Арискун идентифицира осквернителя.

– По дяволите, главата ми ще се пръсне – обяви изведнъж Амая. – Трябва да обмисля всичко това на спокойствие. Трябва...

Беше се стъмнило напълно, когато пристигнаха в Елисондо.

– Остави ме тук – каза Амая, като завиха по улица „Сантяго“, – малко чист въздух ще ми дойде добре.

Йонан отби колата и спря.

Амая слезе от автомобила и се позабави малко до отворената врата, докато си слагаше ръкавиците и вдигаше ципа на якето си. Следобедният дъжд бе оставил влажна диря по земята, но сега на ясното небе тук-там блещукаха звезди. След като светлините от колата на Йонан изчезнаха, улица „Сантяго“ остана тиха и пуста. Амая вървеше бавно, мислейки за силата на тишината, която властваше над бастанската нощ, тишина, възможна само тук, едновременно приятна и оглушителна със своето послание за самота и пустош. Това събуди у нея тъга по Памплона и улица „Меркадерес“, където живееха – улица, изпълнена с народ и оживление, която рядко стихваше, улица, която никого не подлъгваше.

Тишината в Елисондо провъзгласяваше несъществуващо спокойствие, покой, който кипеше под повърхността си, сякаш през него минаваше подводна река от гореща лава и заедно с река Бастан изпълваше местните жители със земна бликаща енергия, дошла от самата преизподня.

Дочу музика и се обърна да погледне. Две двойки редовни клиенти на „Сайоа“ влизаха в бара. Щом вратата се затвори, улицата отново потъна в своето състояние. Беше студено, но липсата на вятър правеше нощта почти приятна. Слезе към „Муниартеа“, давайки възможност на оглушителния тътен от язовира да наруши покоя, свали ръкавицата си и опря ръка върху ледения камък, където бе издълбано името на моста.

– Муниартеа.

Прочете го, както бе правила милион пъти като дете. Гласът й, едва доловим шепот, потъна в непрекъснатия шум от водата и от полъха на лекия бриз, който тук вече препускаше по реката. Изведнъж я обзе тъга по летните нощи, когато осветлението на язовира му придаваше почти идиличния вид на пощенска картичка, предназначена за туристите. Но през зимните нощи мракът ставаше пълновластен господар в Бастан и жителите на долината едва дръзваха да отнемат част от пространството му в ограничените рамки на домовете си. Амая отстъпи крачка назад, загледана в черната вода, която течеше под краката й, устремена към бурното море, очакващо я много километри по-надолу. Нахлузи отново ръкавицата си и докато навлизаше в „Чокото“, дебелите стени на къщите заглушиха бумтенето на язовира, което долиташе като спомен откъм овощните градини на госпожа Нати.