– Същата година съм родена и аз. – Близките й я погледнаха слисани. – Съвсем наскоро научих, че съм дошла на бял свят заедно с още едно момиченце, близначка, което според смъртния акт се е родило живо, но по-късно е починало от синдром на внезапната детска смърт.
– Боже мили – потръпна Мирен, – значи онова момиченце...
– Не е толкова чудно – намеси се Анхела. – Росарио открай време обичаше да послъгва, избягваше да дава обяснения, когато не й отърваше, а ако ги даваше, често бяха лъжливи.
– Тогава защо според вас ви е казала, че детето се е родило мъртво, и в същото време е пропуснала да спомене, че има и друго момиченце?
– То е ясно, била е принудена да ни каже, за да погребе малката тук.
Амая почувства как сърцето й спира за миг.
– Погребана е тук?
– Да, в семейната гробница. Нашите родители ни я завещаха и сега ние, техните деца, имаме право да я ползваме и да бъдем погребани в нея, но понеже сме съсобственици, всички трябва да бъдем уведомявани за всяко нейно отваряне. Тя го знаеше, затова ни се обади, иначе нямаше и дума да ни каже, така мисля. Помня, че не искаше дори да присъстваме на погребението. Накрая отидохме, защото аз настоях, а не защото тя искаше.
– А баща ми?
– Каза ни, че баща ти останал вкъщи с децата, освен това не можел да си позволи да затвори пекарната дори за ден.
– Беше едно много тъжно погребение – обади се Игнасио.
– Ни свещеник, ни приятели. Сами, тя и гробарят... И онзи толкова мъничък ковчег, дори кръст нямаше отгоре. Аз я попитах: „Но как така няма кръст върху ковчега?“. А тя ми отвърна: „Няма защо да има, детето не е кръстено“.
Амая прехапа устната си, докато слушаше.
– Ние носехме букет цветя и това беше единствената следа, която остана върху плочата, когато я затвориха. Попитах я как се е казвало момиченцето, за да поръчам на каменоделеца да го гравира върху мрамора, но тя отсече, че си нямало име. Затова на плочата не пише нищо, но то си е там. За щастие, оттогава не е отваряна, да чукаме на дърво, не се е поминал никой от семейството през тия години – каза лелята и се прекръсти суеверно.
Амая претегли информацията.
– Някой от вас успя ли да види тялото?
– На бебенцето? Не, ковчегът беше затворен, пък и не сме настоявали: да видиш мъртвородено дете, е нещо, което спокойно можем да си спестим.
Амая погледна замислено роднините си.
– Освен противоречията около причината за смъртта всичко за това дете е забулено в тайна. Майка ми скрила раждането му от цялото семейство, нито сестрите ми, нито аз знаехме за него, в акта за раждане има нередности, а появата при странни обстоятелства на кости, които се оказа, че принадлежат на тази моя сестра, правят още по-подозрителни обстоятелствата около нейното раждане и смърт.
– Но ние видяхме как я погребват...
– Не сте видели... – понечи да употреби думата „труп“, но изведнъж реши, че страничните значения в нея са прекалено едри за едно мъртво новородено... – тялото – промълви тя.
– Какво намекваш, за бога?! – уплаши се Анхела. – Че вътре може да не е имало тяло?
– Поне не цяло...
Близките й занемяха, споглеждайки се смутено. Когато Анхела отново заговори, беше много сериозна.
– Какво искаш да направиш сега?
– Да проверя.
– О, но това означава... – каза лелята, закривайки уста, сякаш отказваше да облече в думи тази ужасия.
– Да – потвърди Амая, – не бих ви молила за това, ако не вярвах, че няма друг начин да се уверим.
Мирен хвана ръката й, преди да каже:
– Не е нужно да ни молиш за каквото и да било, Амая, ти също си наследница, следователно имаш право да се разпоредиш да я отворят.
– Ще се обадя на гробищата – каза Игнасио и стана. Върна се след няколко секунди. – Ще трябва да изчакаме до края на деня, докато затворят, към осем. Не искат да отварят гробницата в часовете за посещения.
– Разбира се – прошепна Амая.
– Ще те придружим – каза Анхела, а останалите кимнаха в знак на съгласие, – но сама разбираш, че няма да поглеждаме вътре; вече сме прекалено стари за такива неща.
– Не е нужно, съжалявам, че ви притесних, бяхте достатъчно любезни, освен това няма да е приятно.
– Затова няма да поглеждаме вътре – засмя се вуйчо й, – но ще бъдем до теб.
– Благодаря – отвърна тя почти трогната.
– Шефке, може ли да поговорим за момент? – помоли Йонан.
Той се изправи и Амая го последва към коридора.
– С гробницата може и да нямате проблеми, но ако искате да отворите ковчега, ще ви е нужна заповед. Близките ви няма да възразят, аз също няма да си отворя устата, но ако открием нещо странно, ще се наложи да обясняваме защо сме го отворили.
– Йонан, не мога да разкажа всичко това на съдията, то е прекалено... Не мога да го разкажа на никой съдия, все още не разполагам с нищо, не знам нищо, а това, което си мисля, е прекалено ужасяващо. Искам само да се уверя дали е там, искам само да видя този малък ковчег.
Йонан кимна, ясно му беше, че тя няма да се примири, не и инспектор Саласар, която познаваше. Докато си говореха в коридора, покрай тях мина мъжът на леля й.
– Оставате на обед – обяви той.