Зовът на костите

– Здравей, Амая, добро утро, тъкмо щях да ти звъня...

– Съжалявам, Джеймс, снощи положението се усложни.

– Но ще си дойдеш навреме, нали?

Тя въздъхна примирено, преди да отговори:

– Джеймс, няма да мога да те придружа. Заподозреният, когото вчера задържахме, е извършил оскверняванията в Арискун, а тази седмица се опитал да убие в Елисондо жена си, след като я държал под ключ две години; много е възможно той да е разкопал и гробовете в Хуанитаенеа. Ще дава показания и трябва да присъствам... Разбираш ли?

Той забави отговора си с две секунди.

– Разбирам, Амая, само че... Знаеш колко е важно това. От толкова време го чакаме. Мислех, че ще си до мен.

– О, Джеймс, съжалявам, мили мой. Върви да подредиш изложбата, щом приключа тук, веднага идвам, обещавам ти.

Почувства се почти като предателка. Изложба в „Гугенхайм“ бе сред най-важните събития в живота на всеки творец, а моментът на подреждането й – един от най-вълнуващите за Джеймс. Настанянето и осветлението на творбите, съсредоточеността, с която ги оглеждаше от всички ъгли, вниманието, с което с две ръце местеше дадено произведение, докато светлината падне по желания начин. В движенията му имаше чувствен заряд и еротика, които той подхранваше, вглеждайки се дълбоко в очите й, докато вършеше всичко това.

– Как е Ибай?

– Събуди се преди час. Леля ти го храни с биберона и вече се унася.

– А Елисондо?

– Още не съм излизал, но сестра ти каза, че на улица „Хайме Урутия“ и на площада имало една педя вода. Сега не вали силно, но няма изгледи да спре. Ако продължава така, поне няма да стане по-лошо.

– Джеймс, съжалявам. Бих дала всичко, за да променя нещата.

Отново прекалено дълго мълчание.

– Не се притеснявай, разбирам те. Ще говорим по-късно.

Затвори и остана загледана в телефона, гласът му й липсваше, искаше й се да може да му каже още нещо. Дълго бяха чакали този ден. За пръв път след раждането на Ибай щяха да останат сами, като се изключеха редките вечèри навън. Как щеше да го компенсира? И как щеше да компенсира себе си?

Джиесемът завибрира в ръката й и тя видя, че са пристигнали нови съобщения. Доктор Франц вече открито обвиняваше Сарасола. Излагаше своите доводи, които, интересно, изглеждаха някак по-достоверни и в същото време отчаяни. Тя потърси телефона му и го набра.

Първоначалната изненада на доктор Франц от обаждането й трая точно толкова, колкото му бе нужно, за да прецени дали инспекторката е започнала да го взима на сериозно, или точно обратното. Заложи на първото: защо щеше да разговаря с него, ако не му вярваше?

– Колко се радвам, че решавате да ме изслушате. Сарасола е манипулатор, така е изградил славата си. Трудно ми е да повярвам, че жена с логична мисъл като вас ще се подведе по мистичните брътвежи на един ватикански екзорсист.

Амая оцени ласкателството с мисълта, че тактиките и на двамата не се различаваха особено.

– Той стои зад всичко това, мога да се закълна. Помислете. Нищо не се връзва: нито посещенията на непознатия, нито криенето на лекарства в крака на леглото толкова дълго време, нито чудотворната му поява като спасител, който отвежда майка ви. Мен не може да измами. Само не успявам да проумея с каква цел го прави. Вярно, че от медицинска гледна точка случаят на Росарио е много интересен, но не чак дотам, че да тикнеш оръжие в ръцете на опасно болна жена, която, ако не бяха алармите, щеше да довърши санитаря. Затова ми хрумва само едно: че или е превъртял, или жаждата за слава е замъглила разума му до такава степен, че да извърши подобна ужасия.

Амая се въоръжи с търпение.

– Доктор Франц, няма начин да свържем Сарасола с вашата клиника. Вие го познавате прекалено добре, за да се промъкне незабелязано. Откровено казано, цялата история е съшита с бели конци.

– Аз не мисля така. Сигурен съм, че той стои зад всичко, и както ви казах, няма да се спра.

– Не знам какво означава това, но не си създавайте неприятности. Засега само вие отправяте заплахи срещу Сарасола. Не бих искала да си навлечете проблеми. Оставете нещата на нас, ще проучим случая, обещавам ви.

– Ясно... – Не беше убеден, никак дори. – Този човек е демон, помнете ми думата, колкото и невероятно да звучи от устата на психиатър.

Амая се върна в тъмната стая и се загледа в Гаридо. Въпреки окаяния вид на лицето си той не показваше признаци на умора, седеше спокойно и си играеше да отлепва с нокът етикета на бутилчицата с вода. Един униформен полицай му бе донесъл кафе в хартиена чаша и някакъв сладкиш, увит в целофан, по всяка вероятност от автомата на първия етаж. Гаридо дъвчеше търпеливо всяко парченце, преди да го глътне. Сигурно го болеше ужасно, но не издаваше нито стон. Култура на болката, помисли си Амая. Може би все пак беше по-разпространена, отколкото си представяше Ласа ІІІ. Видя, че Гаридо казва нещо на постовия до вратата. Включи високоговорителя, но междувременно Гаридо отново бе замълчал. Тя надникна в коридора и повика друг полицай.

– Сменете колегата си в стаята.

Когато първият излезе, Амая го запита.

– Какво ви попита?

– Колко е часът. После настоя да се обади по телефона.