– Имахте ли уговорена среща с него? – попита Амая.
– Уговорена среща с него? Не, не знам защо мислите така, не...
Прекалено дълъг отговор, помисли си Амая; едно „не“ щеше да е достатъчно.
– Както ви е известно, доктор Франц не беше съгласен с начина, по който Росарио бе преместена в тази клиника, и днес сутринта сподели с няколко души намерението си да си изясни някои неща с вас.
– Аз не знаех нищо – заяви Сарасола.
– Много лесно ще проверим последните обаждания на доктор Франц – каза Ириарте и вдигна джиесема си.
Сарасола сви напред устни като за целувка и остана така няколко секунди.
– Възможно е да се е обаждал, но не съм го взел под внимание, обаждал се е няколко пъти след преместването...
– Преобличали ли сте се през последните часове, докторе? – попита Амая, оглеждайки безупречния му вид.
– Накъде биете?
– Аз бих казала, че току-що сте взели душ.
– Не разбирам какво значение може да има това.
– Човекът, наръгал доктор Франц, трябва да се е изцапал с кръв.
– Да не би да намеквате...?
– Доктор Франц мислеше, че вие имате нещо общо със случилото се в неговата клиника, със странното поведение на Росарио и че по някакъв начин сте организирали преместването й тук.
– Това е смехотворно. Доктор Франц бе разяждан от професионална завист.
– Защо поискахте аз да поема случая с оскверняванията?
– Какво общо има това?
– Отговорете, ако обичате – настоя Ириарте.
Сарасола се усмихна, гледайки Амая.
– Носи ви се славата. Смятах, напълно основателно, че притежавате необходимия професионализъм и чувствителност за един толкова специален случай; излишно е да ви казвам, че за църква...
Амая го прекъсна.
– Къде бяхте преди един час?
– Обвинявате ли ме?
– Само ви питам – отвърна търпеливо тя.
– Но звучи като обвинение.
– В клиниката ви е извършено убийство, жертвата е идвала при вас, а отношенията помежду ви не са били особено дружески.
– Това, че отношенията ни не са били дружески, се отнася до него; престъплението е извършено на паркинга и тази клиника не е моя, аз съм само директор на психиатрията.
– Знам – каза Амая с усмивка. – Директорът на психиатрията е този, който дава разрешение за външните терапии, като тези, които се провеждат по затворите.
– Така е – съгласи се той.
– Поне двама пациенти, които са убили жените си и са били лекувани от вас в затвора, са се самоубили, оставяйки един и същ подпис.
– Моля? – Изненадата му беше неподправена.
– Хасон Медина, Рамон Киралте, а сега и Антонио Гаридо, който точно днес сутринта използва правото си на обаждане, за да позвъни тук.
– Не познавам тези хора, никога не съм чувал имената им, можете да проверявате колкото телефонни обаждания искате. Днес цяла сутрин бях в архиепископията на среща с един прелат от Ватикана, който ни гостува.
– Под формулярите за лечение на пациентите ви стои вашият подпис.
– Това нищо не означава, аз подписвам много документи. Винаги подписвам и назначенията, разбира се. Но никога не посещавам затворници, това е доброволен труд. Неколцина лекари от тази клиника участват в тази дейност, но мога да ви дам думата си, че никой от тях няма нищо общо с подобно отвратително деяние.
– Не сте ли се самоназначавали за лекар посетител в някой затвор?
Сарасола отрече с глава; объркването му беше очевидно.
– Къде е Росарио?
– Моля? Майка ви?
– Искам да я видя.
– Това е невъзможно. Росарио е подложена на лечение, при което изолацията е от съществено значение.
– Заведете ме да я видя.
– Ако направим това, ще обезсмислим работата от последните дни, а съзнанието на човек като майка ви не работи като нещо, което може да се изключи и по-късно отново да се включи. Прекъснем ли терапията сега, последиците може да са много тежки.
– Приемам ги; от друга страна, онзи ден това не ви вълнуваше особено.
– Ще трябва да се подпишете, че клиниката не носи никаква отговорност...
– Ще подпиша каквото искате, но после; сега ме заведете да видя Росарио.
Сарасола се изправи и Амая и Ириарте го последваха по коридора, преграден с няколко врати, които докторът отваряше с електронната си карта и личен код. Така се озоваха пред една стая. Сарасола се обърна към Амая, очевидно възстановил обичайната си самоувереност.
– Сигурна ли сте? Не го казвам заради Росарио, тя ще бъде щастлива да ви види, убеден съм, но вие готова ли сте?
„Не“, извика едно момиченце вътре в нея.
– Отворете вратата.
Сарасола вкара кода, отвори вратата и леко я бутна навътре.
– Влезте – покани той Амая, отстъпвайки й мястото си.
Инспектор Ириарте се изпречи пред нея, извади оръжието си и пристъпи напред.
– Боже мой! Това не е нужно – запротестира отец Сарасола.
– Тук няма никого – обърна се Ириарте. – Подигравате ли ни се?
Психиатърът влезе в стаята; изглеждаше наистина смаян. Леглото беше разхвърляно, два подплатени каиша висяха от двете му страни.
– А в банята? – подсказа Амая, закривайки с ръка носа и устата си, за да не вдишва миризмата на майка си.